Теория за атрибуцията на Хайдер, Кели и Уайнър

Хората постоянно се стремят да си обясняват причините за поведението – както своето собствено, така и на свои колеги, семейство или приятели.

На този психологически феномен обръща внимание т.нар. “Теория за атрибуцията”, която се опитва да разбере как хората тълкуват събитията и как тази интерпретация влияе върху бъдещото им поведение и мотивация.

Нека разгледаме тази теория.

Теория за атрибуцията

Теорията за атрибуцията е въведена за първи път от австрийския психолог Фриц Хайдер в неговата книга “The Psychology of Interpersonal Relations” през 1958 г. След това американските социални психолози Харолд Кели (1967) и Бърнард Уайнър (1972) разширяват и задълбочават теорията.

Най-напред, какво е “атрибуция”?

Атрибуция е начинът, по който хората си обясняват причините за събитията, поведението на другите, а и своето собствено поведение. Атрибуцията се случва под формата на съждения и изводи.

Фриц Хайдер предлага три ключови измерения, които влияят на начина, по който си обясняваме събитията и как тълкуваме нашите успехи и неуспехи:

1. Локус на контрол. Това измерение определя дали приписваме причината на вътрешни фактори под нашия контрол (усилия, способности) или външни фактори извън нашия контрол (късмет, трудност на задачата). Приписването на успеха на вътрешни фактори като упорития труд насърчава чувството за собствена ефективност, мотивирайки ни да продължим да полагаме усилия, за да постигаме целите си. Обратно, приписването на неуспехите на външни фактори като лош късмет може да запази нашето самочувствие в краткосрочен план, но също така може да попречи на бъдещата мотивация, ако не вярваме, че можем да подобрим представянето си.
2. Стабилност. Това измерение разглежда дали причината, която идентифицираме, е вероятно да остане постоянна или да се промени с течение на времето. Например, приписването на успеха на стабилен фактор като вродения талант може да доведе до самодоволство. Обратно, приписването му на нестабилен фактор като ефективни навици за учене засилва убеждението, че успехът може да бъде възпроизведен с постоянни усилия. Същото важи и за неуспехите. Приписването им на нестабилни фактори като неадекватна подготовка дава възможност за учене и подобрение.
3. Специфичност. Това измерение се фокусира върху това дали причината се отнася за всякакви ситуации или само за конкретната ситуация. Приписването на успеха на глобален фактор, например като общата интелигентност, може да доведе до арогантност в бъдещи начинания. Обратно, приписването му на конкретен фактор като добри изследователски умения за конкретен проект, позволява целенасочено подобрение в бъдещите начинания. По същия начин, приписването на неуспехите на конкретни причини позволява фокусирана корекция на поведението, а не генерализирани чувства на неадекватност.

На свой ред, Харолд Кели предлага идеята, че хората си обясняваме събитията предвид на три вида информация:

1. Консенсус. Отнася се до това дали други хора се държат по подобен начин в същата ситуация. Висок консенсус предполага външна атрибуция, докато нисък консенсус сочи вътрешна атрибуция.
2. Последователност. Показва дали поведението се появява многократно в подобни ситуации във времето. Високата последователност води до стабилна атрибуция, докато ниската последователност предполага нестабилна атрибуция.
3. Отличителност. Демонстрира загриженост дали поведението е уникално за конкретна ситуация. Високата отличителност показва външна атрибуция, докато ниската отличителност предполага вътрешна атрибуция.

Бърнард Уайнър допълнително изследва влиянието на локуса на контрол, стабилността и специфичността, посочени от Хайдер като фактори с влияние върху мотивацията за постижения. Уайнър прави проучване и идентифицира четири специфични атрибута, които влияят на начина, по който възприемаме нашите постижения:

1. Способности. Това се отнася до нашата естествена способност или талант за конкретна задача. Често се възприема като стабилна характеристика, въпреки че някои твърдят, че може да се развие чрез преднамерена практика. Приписването на успеха на високи способности може да повиши самочувствието, но може да омаловажи ролята на усилията.
2. Усилия. Това включва количеството енергия, време и мисъл, които инвестираме в дадена задача. Това е динамичен фактор, който може да се контролира от човека. Приписването на успеха на големи усилия засилва убеждението, че постижението е в рамките на нашия обсег и ни мотивира да упорстваме пред предизвикателствата.
3. Трудности на задачите. Това се отнася до присъщата сложност или взискателен характер на дадена задача. Това е външен фактор извън нашия пряк контрол. Приписването на успеха на ниската трудност на задачата може да омаловажава постиженията ни, докато приписването на провала на високата трудност на задачата може да бъде здравословен начин да признаем предизвикателството и да коригираме подхода си.
4. Късмет. Това се отнася до случайни събития, които могат да повлияят на резултатите. Това е външен и нестабилен фактор. Въпреки че признаването на ролята на късмета в определени ситуации е реалистично, прекаленото му подчертаване може да намали чувството ни за свобода на избор и контрол.

Изследването на Уайнър също така подчертава важността на измерението “стабилност”. Хората, които гледат на интелигентността като на вродена и фиксирана черта (стабилна), са по-малко мотивирани да полагат усилия, докато тези, които я разглеждат като гъвкава и поправима (нестабилна), е по-вероятно да се трудят по-упорито.

Приложение

Теорията за атрибуцията има широко приложение в различни области, например:

• Образование. В образователната среда атрибуциите на учителите и учениците за успех и неуспех значително влияят върху ученето и мотивацията. Учителите, които приписват неуспехите на учениците на липсата на усилия (вътрешен, контролируем фактор), са по-склонни да насърчават постоянството и усъвършенстването. Обратно, приписването на неуспехите на липса на способности (вътрешен, неконтролируем фактор) може да демотивира учениците. За учениците приписването на успеха на положените усилия насърчава мисленето за растеж, което води до повишена мотивация. Обратно, приписването на провала на стабилни, неконтролируеми фактори (“Просто не съм добър по математика“) може да доведе до фиксирано мислене и намалена мотивация.
• Работа. На работното място теорията за атрибуцията помага да се обяснят мотивацията, представянето и удовлетворението от труда на служителите. Мениджърите, които приписват лошото представяне на служителите на липсата на усилия, могат да приложат похвати за подобряване на мотивацията и представянето. Въпреки това, ако лошото представяне се дължи на външни фактори извън контрола на служителите, може да се наложи мениджърите да се справят с тези външни проблеми. Атрибуцията на служителите за техните собствени успехи и неуспехи също оказва влияние върху удовлетворението от работата и кариерното им развитие. Служителите, които приписват своите успехи на вътрешни, контролируеми фактори (напр. умения и усилия), вероятно ще изпитат по-голямо удовлетворение от работата и ще бъдат по-активни в кариерното си развитие.
• Душевно здраве. Теорията за атрибуцията е от значение за разбирането и лечението на проблеми с психичното здраве. Депресивните индивиди, например, често проявяват негативен стил на атрибуция, при който приписват неуспехите си на вътрешни, стабилни и глобални причини (напр. “Провалих се, защото съм безполезен”). Интервенциите на когнитивно-поведенческата терапия често имат за цел да преформулират тези атрибуции, засилвайки чувството за контрол на хората и подобрявайки тяхното психично здраве.

Теорията за атрибуцията може да се комбинира с други мотивационни теории, за да осигури по-цялостно разбиране на поведението. Например, комбинирането на теорията за атрибуцията с теорията за самоопределянето подчертава как атрибуцията взаимодейства с вътрешната и външната мотивация. Приписването на успеха на вътрешни, контролируеми фактори (като усилие) може да засили чувството за компетентност, което е ключов компонент на вътрешната мотивация според теорията за самоопределянето.

По сходен начин, интегрирането на теорията за атрибуцията с теорията за определяне на цели дава представа за това как атрибуцията влияе върху преследването и постигането на целите. Приписването на успеха в постигане на целта на вътрешни, стабилни и контролируеми фактори може да засили ангажимента към бъдещи цели и свързаните с тях стратегии.

В резюме

Теорията за атрибуцията на Хайдер, Кели и Уайнър предлага ценни прозрения за това как хората интерпретират своите успехи и неуспехи и как тези интерпретации влияят върху бъдещата им мотивация и поведение.

Разбирането на теорията за атрибуцията помага на учители, мениджъри, терапевти и на самите хора да насърчават определени атрибуции, повишавайки мотивацията и стимулирайки по-проактивен и позитивен подход към предизвикателствата на живота.

Прочети повече: Хало ефект и Дяволски ефект.