Рене Декарт. Биография и идеи

Рене Декарт е френски философ и математик от епохата на Просвещението, който остава известен в историята като “баща на съвременната философия”.

Рене Декарт е пионер на философското движение “рационализъм” и голяма част от последвалата западна философия може да се разглежда като отговор на неговите идеи, които са внушителни по обхват и се разпростират сред метафизиката, епистемологията, етиката и религиозната философия. На Декарт принадлежи една от най-известните фрази от света на философията: “Мисля, следователно съществувам”.

Как преминава животът на Рене Декарт? Каква е неговата философия? И какво е значението на идеите му в наши дни?

Биография на Декарт

Рене Декарт е роден през 1596 г. във Франция, близо до град Тур. Произхожда от богато аристократично семейство.

Като дете, Декарт постъпва в йезуитския колеж “Ла Флеш”, където изучава гръцки и латински език, математика и философия. Заради крехкото здраве му разрешават да остава в леглото до по-късно и така Декарт си създава навика да размишлява. След завършване на колежа изучава правни науки и продължава да се фокусира в математиката.

През 1617 г. Декарт прекъсва учението си, за да участва като доброволец в Тридесетгодишната война в Европа. Именно тогава той открива философското си призвание. По време на войната успява да посети много градове в Холандия, Германия и други държави, в които установява лични връзки с видни европейски учени от онова време.

Поради изостаналостта на Франция в онези години, Декарт няма благоприятна среда за научна работа в своята родина и след дълги пътешествия и скитания през 1629 г. се установява в Холандия, където живее двадесет години.

Именно в Холандия Рене Декарт написва и своите главни философски трудове, като “Разсъждение за метода” (1637), “Размишления върху първата философия” (1641) и “Принципи на философията” (1644).

През 1649 г. Декарт е поканен за философски дискусии от шведската кралица Кристина и остава да живее в Швеция. От него се очаква да става много рано, което е непривично за обичайната му практика.

Декарт смята, че именно този нов режим, в комбинация с шведския климат, са причината да се разболее от пневмония, от която умира година по-късно през 1650 г.

Декарт и първият принцип

Изучавайки състоянието на науката и философията преди него, Рене Декарт изтъква необикновената разпокъсаност на откритията, несвързаността на знанията и противоречивостта на много мнения, разпространени между учените.

В своите трудове Декарт нееднократно споменава, че хората досега твърде много са се интересували от работите на миналите векове и затова недостатъчно са познавали съвременността. Той пише, че в науката се извършва “всеобщ побой”, при който слепите, т.е. хората, които имат погрешна теория, завеждат зрящите в една тъмна изба, за да се бият помежду си, с което уравновесяват шансовете си.

Затова Декарт, подобно на Франсис Бейкън, призовава учените да не се поддават на обаянието на красиво построените, но погрешни теории, а да се заемат с търсене – по експериментален и дедуктивен път – на такива сведения за природата, които да имат напълно устойчив и обоснован характер.

Декарт обръща внимание на факта, че в науката отсъства главният, единният, първият принцип, който би обединил цялото натрупано знание и би направил възможно логически стройното разгръщане на цялата съвкупност от истински знания, изхождайки от едно безусловно достоверно положение.

Ето как, Декарт започва да търси този първи принцип, който да води към истината. И тъй като през първата половина на XVII век много силно се развива математиката, той черпи вдъхновение именно от нея.

В математиката, цялата система от знания се извежда на достоверна основа, там няма място за безцелно блуждаене и за случайно улавяне на истината. Именно тази особеност Декарт счита за ключова за всяка наука, за всяка система от знания, в т.ч. и за философията.

Рене Декарт отбелязва, че:

“Ако философията се издигне до височината на математическата достоверност, тя ще придобие същото значение в практическия живот на хората, каквото има и математиката.”

В своите основни съчинения, Декарт си поставя за задача да открие първия изходен принцип на философията.

Ако липсва подобен изходен принцип, който да е абсолютно достоверен, напълно отчетлив и безусловно ясен, това винаги ще дава поводи на скептиците да отричат научните истини с аргумента, че никой не знае нищо.

А по времето на Ренесанса и Просвещението скептици съвсем не липсват. Те, по примера на основателя на скептицизма Пирон от Древна Гърция считат, че всичко може да бъде поставено под въпрос и всичко може да бъде поставено под съмнение.

За древногръцките скептици, със съмнението завършва и философията им. С подобен подход обаче е невъзможно да се достигне до истинско знание.

Декарт също решава да използва съмнението, но го поставя не в края, а в началото на своята философия, като метод за намиране на истината.

Декарт и методът на съмнението

В своите трудове Рене Декарт разработва метод на съмнението, познат още и като “Метод на картезианското съмнение” – от латинското име на Декарт “Renatus Cartesius”, поради което той е бил познат още и като Картезий.

Методът е много директен – не приемайте нищо за вярно, ако съществува и най-малкото съмнение, че не е. Декарт отделя настрана всяко схващане или убеждение, в чиято истина може да се усъмни.

Да вземем за пример убеждението “В момента аз съм буден и чета това.” Как можем да сме сигурни, че това е вярно? Възможно е просто да сънуваме, че сме будни и четем, докато всъщност спим, завити под юргана.

В своето търсене на първия принцип Декарт започва първо с обмисляне на доказателствата, които идват чрез сетивата – виждане, докосване, помирисване, вкусване и чуване.

В това отношение Декарт е на едно мнение с Хераклит, който смята, че хората, които разчитат само на сетивното знание, виждат света, но не го разбират.

Можем ли да имаме доверие на сетивата си? Не, заключава Декарт. Понякога сетивата ни подвеждат. Допускаме грешки. Една права пръчка, поставена във вода, изглежда огъната, ако я погледнем отстрани. Една квадратна кула в далечината може да изглежда кръгла. Всички понякога грешим за онова, което виждаме.

Затова Декарт отхвърля сетивата като възможен източник на сигурно знание. В повечето случаи те не ни подвеждат, но слабата вероятност да ни излъжат означава, че на тях не може да се разчита изцяло.

В разсъжденията си Рене Декарт използва един любопитен мисловен експеримент. Той пише:

“Ще предположа, че някакъв зъл демон с изключително могъщество и хитрост използва цялата си енергия, за да ме заблуждава.”

Когато разсъждава върху някакво убеждение или вярване, Декарт се пита: “Възможно ли е демонът да ме кара да вярвам в това, въпреки, че е невярно?” Ако отговорът е “Да”, той отхвърля вярването като отворено за съмнение.

Този мисловен експеримент със злия демон е начинът на Декарт да стигне до пределите на съмнението. Като че ли той се поставя в невъзможна позиция – нищо не е абсолютно несъмнено и буквално няма здрава почва, на която да се стъпи.

Именно тук Рене Декарт осъзнава, че има едно схващане, в което със сигурност не може да се съмнява. Той разбира, че дори ако демонът съществува и го заблуждава, трябва да има нещо, което демонът заблуждава.

Или, Декарт осъзнава, че докато изобщо мисли и има някаква мисъл, то той, Декарт, трябвало да съществува. Демонът не би могъл да го накара да повярва, че Декарт не съществува, ако това действително не е така. Причината е, че нещо, което не съществува, не може да мисли и да се съмнява. Как иначе би могъл да се усъмни в своето съществуване, ако не съществува, за да може да се усъмни?

Така Рене Декарт стига до своето знаменито заключение “Мисля, следователно съществувам”. На латински език тази фраза е известна като “Cogito ergo sum”.

“Мисля, следователно съществувам” е първият принцип на философията, според Декарт. Това е първата отчетлива, ясна истина, резултат от съмнението и едновременно отправна точка за по-нататъшния процес на мисленето.

Но за какво може да се използва едно-единствено схващане, та било и толкова важно?

До този момент във философията най-простият логически аргумент – силогизмът на Аристотел, използва две предпоставки и един извод, например “Всички хора са смъртни” и “Сократ е човек”, следователно “Сократ е смъртен”.

Определено само с едно схващане не може да се стигне до никъде. Но Декарт не се стреми към подобни изводи със своя Първи принцип. Както обяснява той, “Архимед е искал само една опорна точка, за да повдигне цялата Земя”.

Увереността в собственото съществуване дава на Декарт твърда опора, върху която да стъпи и да започне пътуването от скептицизма обратно към знанието. Тя му показва, че онези, които подобно на Пирон се съмняват в абсолютно всичко, всъщност грешат.

Декарт и Аз-ът

Първият принцип “Мисля, следователно съществувам”, дава началото на течението “картезиански дуализъм” – идеята, че нашият ум е отделен от тялото и си взаимодейства с него.

Това е именно дуализъм, тъй като има два типа неща (субстанции) – умът и тялото. Декарт вероятно е вдъхновен от тази идея от по-стари философи преди него, например от Експеримента с летящия човек на Авицена.

Рене Декарт е по-сигурен относно съществуването на ума си, отколкото на тялото. Може да си представи, че няма тяло, но не може да си представи, че няма ум, тъй като ако все още мисли, няма как да няма ум.

В самата формулировка на първия принцип “Мисля, следователно съществувам”, Декарт залага идеята, че умът, или Аз-ът, е субстанция, цялата същност на която се състои в мисленето и която не се нуждае от материална вещ или място, за да функционира.

В “Разсъждение за метода” Декарт пише:

“Аз описах разумната душа и показах, че тя по никакъв начин не може да се изведе от силата на материята. Душата трябва да бъде специално създадена. Не е достатъчно тя да се намира в човешкото тяло като кормчия на своя кораб, за да движи неговите членове. Необходимо е тя да бъде по-тясно съединена и свързана с тялото, за да има освен това чувства и стремежи подобно на нашите и да образува по такъв начин истинския човек.”

От това следва, че душата не може да бъде свързвана с пространствеността, нейната същност е мисленето и тя съществува напълно самостоятелно. Тази идея – че тялото и умът могат да бъдат отделени и че умът или духът е нематериален, а не изграден от плът и кръв, е много често срещана в различните религии. Мнозина вярващи се надяват, че умът, или духът, ще продължи да живее след смъртта на тялото. Това е и убеждението на самия Декарт.

Аз-ът, според Декарт, това е мисъл, разум, душа, мисловна дейност. Декарт счита, че разумът на човека е единственото нещо, което го отличава от животните. Разумът издига човека над природата, разумът подлага всичко на съмнение и пак разумът осъществява откриването на достоверното и истинно знание.

Благодарение на разума, като отделна субстанция, човек е способен да опознава света. Но разумът може да стигне до истината само, ако действа с определени правила и се ръководи от научно разработен метод на познание.

А какво представлява този метод, от който се ръководи разумът?

Декарт учи, че същината на метода се състои в определен ред и разпределение на това, върху което трябва да бъде насочено острието на ума, за да се открие каквато и да е истина. За да се достигне до истината, човек трябва постепенно да свежда тъмните, смътните положения към по-прости и ясни, а след това, изхождайки от интуицията си, да открива всички останали принципи на знанието.

Декарт казва:

“Редно е да изследваме какъв тип знание е в състояние да постигне човешкият разум, преди да се заемем да придобиваме знания за конкретни неща.”

Декарт и Бог

Според Декарт, духовната и материалната субстанция се завършват във висше единство в една трета субстанция – Бог.

Рене Декарт вярва в съществуването на Бог и твърди, че един добър Бог трябва да съществува.

За целта, той си служи с Онтологическото доказателство на Анселм Кентърбърийски и счита, че наличието на самата идея за Бог доказва съществуването на Бог.

Според Декарт, Бог не би бил съвършен, освен ако не е добър и ако не съществува, точно както един триъгълник не би бил триъгълник, ако няма вътрешни ъгли, сборът на които не възлиза на 180 градуса.

Също така, Декарт използва и Аргумента на восъка. В близост до огън восъкът се променя, но ние пак го възприемаме като восък. Оттук Декарт твърди, че ние знаем, че Бог съществува, защото той е оставил вкоренена представа в умовете ни. Не бихме имали представа за Бог, ако той не съществува.

Декарт развива тази своя логика по-скоро от научни, а не от религиозни подбуди, като се опитва да докаже обективността на природата и това, че в нея се обединяват мислещото и пространственото начало, умът и тялото.

Веднъж, след като вече е убеден, че Бог съществува, Декарт стига до заключението, че той, тъй като е добър, не би мамил човечеството относно най-основните въпроси. Светът в общи линии трябва да е такъв, какъвто го изживяваме, макар и понякога да грешим във възприятията си.

Цитати от Декарт

Декарт е известен с крилати цитати, които въплащават мъдростта му и отношението му към света:

• “Мисля, следователно съществувам.”
• “Всеки проблем, който разреша, става правило, което впоследствие ми помага да реша други проблеми.”
• “За този, който иска да усъвършенства своя ум, по-важно е да размишлява, отколкото да заучава.”
• “Отчаяние – това е страх без надежда.”
• “Умът е градина, в която волята е господар.”
• “Четенето на добри книги е като разговор с най-добрите умове на миналите векове.”
• “За да знаеш какво мислят хората, гледай какво правят, а не какво казват.”
• “Вместо да завладяваш света, завладей себе си!”
• “Този, който върши добри дела, живее добре.”

В резюме

Идеите на Рене Декарт са многобройни и се разпростират в различни клонове на философията.

Най-значимото му наследство остава непреклонната точност на мисленето и отхвърлянето на зависимост от всякакъв авторитет.

Въпреки иновациите и смелостта на Декарт, той е продукт на своето време и никога не изоставя традиционната идея за Бог, в който вижда единствената истинска същност, от която произлиза всичко друго.

Прочети повече: Кратка история на философията.