Школата на научното управление е класически подход в мениджмънта, който се занимава с научната организация на труда с цел увеличаване на производителността и ефикасността в работата и бизнеса.
Научното управление разчита на изучаване на работните движения, опростяване на работните процеси, създаване на норми за всяка дейност и оптимизиране на времето за изпълнение на работните задачи.
Кои са хората с най-голям принос за развитието на школата на научното управление? Какви са най-важните им открития? И какво е значението на идеите им в наши дни?
Какво е “научно управление”?
Научното управление е теория в мениджмънта, която анализира и синтезира работните процеси с цел да подобри икономическата ефективност на предприятието чрез повишаване на производителността на труда.
Научното управление е един от най-ранните опити за използване на наука в управлението на хора и процеси. Как се заражда то?
През XIX век избухва бурна научно-техническа революция, което води до поява на крупно промишлено производство и концентрация на капитала.
Само за около тридесет години, в периода около 1860-1890 г., се раждат електропроводът, парната турбина, парният котел, двигателят с вътрешно горене, електрическата лампа, телефонният апарат, автоматичната телефонна централа, радиоприемникът, целулозата, изкуствените влакна… Въвеждат се нови методи в преработката на чугун и стомана, появяват се топилни електропещи и методи за производство на мед и алуминий.
Икономиката променя кардинално своя облик. Наличието на енергия, транспорт и комуникации дава мощен тласък на т.нар. “Втора индустриална революция”. Тя се развива най-бурно в САЩ, като води до създаването на огромни корпоративни тръстове под контрола на могъщи индустриалци като Рокфелер (петрол), Карнеги (стомана), Дюк (тютюн) и Вандербилд (параходи и железници).
Тези предприемачи са толкова успешни в бизнеса, че в техните компании работят огромен брой служители. Това поставя нови изисквания пред организацията и управлението. Възниква необходимостта да се открият нови методи за управление и рационализация на работата, а така също и заплащане на труда в условията на машинно производство.
Именно в този контекст възниква научното управление. За кратко време то се оформя като стройна система за мениджмънт с ясни принципи и правила.
Нека видим кои са хората с най-голям принос в развитието на школата на научното управление.
Фредерик Тейлър
Създател на школата на научното управление е Фредерик Тейлър (1856-1915) – американски инженер и един от първите консултанти по управление в света. Неслучайно научното управление е известно и като “Тейлъризъм”.
След като в продължение на около 20 години управлява и консултира компании от сферата на производството, през 1911 г. Тейлър публикува своя най-важен труд – книгата “The Principles of Scientific Management” (“Принципите на научното управление”). Годината на издаване на книгата бележи рождената дата на научния мениджмънт. Счита се, че от 1911 г. насам книгата на Тейлър спомага за увеличение на производителността на труда повече от 100 пъти и служи като инструмент за изкореняване на бедността на много места по света.
Голямата идея на Фрередик Тейлър е, че има само един най-добър начин за работа на всеки работник и той трябва да бъде открит чрез научни методи на изследване на труда.
Тейлър призовава към оптимизиране на времето за изпълнение на работните задачи чрез тяхното изучаване, опростяване и разбиване на прости операции. Веднъж опростени, работните задачи се възлагат на работниците и те могат лесно да бъдат обучени да се справят със тясно специализираната си последователност от работни операции, движения и действия по възможно най-добрия начин. Това поставя началото на разделението на труда (по Адам Смит) в масовото производство.
Същността на научното управлени се разкрива от самия Тейлър чрез неговите четири принципа:
- Изучавайте начина, по който работниците вършат работата си и експериментирайте с нови варианти, при които същата тази тяхна работа да се извършва по един по-ефикасен начин.
- Подбирайте внимателно работниците, така че те да притежават подходящите умения и качества да се справят с изискванията на задачите и ги обучавайте активно да изпълняват задачите според правилата и процедурите.
- Осигурете приложението на научните знания в практическата дейност на научноподбраните и обучени работници.
- Разпределете по равно дела от фактическата работа между работници и управа.
Първият принцип на научното управление е за развитие на научни знания в организацията. Той се изразява в съзнателното събиране на цялата маса от знания, последователното й регистриране, в много случаи редуциране и подреждането й в писмени правила и процедури, които впоследствие да се прилагат във всекидневната работа чрез сътрудничество между мениджъри и служители.
Вторият принцип на научното управление е за научен подбор и развитие на способностите на работника. За Тейлър този въпрос е от стратегическо значение, тъй като само чрез постоянен растеж и развитие на работника могат да се използват най-рационално неговите способности, което да доведе както до увеличение на производителността, така и до по-високо заплащане на труда.
Третият принцип на научното управление е за осигуряване на приложението на научните знания в практическата дейност на научноподбраните и обучени работници. Това е задължение преди всичко на управата, тъй като ако тя не следи за това, работниците ще продължават да работят според метода, който им е по-удобен, т.е. няма да има гаранция, че ще използват научнообоснования начин на работа.
Четвъртият принцип на научното управление е за разпределение на дела от фактическата работа между мениджъри и служители. Мениджърите трябва да прекарват време в планиране и обучение, с което да позволяват на работниците да изпълняват задачите си по-ефективно. Сътрудничеството между двете групи трябва да се насърчава.
Един от първите елементи в системата за научно управление е изучаване на микроелементите, на които се разпада всяка производствена операция. Благодарение на това става възможно да се създадат норми за време за изпълнение на различните работни операции, на които се обучават работниците и спрямо които се възнаграждава труда.
Самият Тейлър въвежда в практиката използването на хронометри, за да измерва работните движения. Но тук е мястото да споменем приноса на Франк и Лилиан Гилбрет, които са с основна заслуга за повишаване на производителността в онези години.
📧 Безплатен бюлетин
Присъедини се към 2100+ души и получавай бюлетина ни, пълен с важни идеи и прозрения за професионално и личностно развитие.Франк и Лилиан Гилбрет
Счита се, че съпрузите Франк и Лилиан Гилбрет (1868-1924 и 1878-1972) дават началото на т.нар. “наука за работните движения” от началото на XX век. Двамата са последователи на идеите на Фредерик Тейлър.
Докато Тейлър търси отговор на въпроса “Какъв може да е размерът на една добре свършена работа за един ден при добра надница?”, Франк Гилбрет поставя за разрешение следващия важен въпрос – “Как добрата дневна надница може да се използва по най-производителния начин?”
Франк Гилбрет има опит в строителството и го използва за отправна точка на своите изследвания. Той разчленява технологичния процес на зидарията на взаимозаменяеми техники и чрез комбинирането им в различна последователност, получава определена технологична операция. Например, една операция може да включва вдигане, преместване, изчакване и т.н. Гилбрет идентифицира общо 17 работни движения, които могат да бъдат комбинирани в различни последователности.
След тригодишни изследвания и анализи на научните закономерности на зидарския труд, Гилбрет намалява движенията за полагане на тухла в зид от 18 на 5, с което демонстрира, че производителността на труда може да се увеличи неколкократно при правилно управление.
Подобно на Тейлър, Франк Гилбрет вярва в съществуването на единствен, най-добър начин да се свърши една работа. Той счита, че е погрешно работниците да бъдат обучавани от обикновен наставник как да работят съгласно най-разпространения начин на работа. Правилното, според Гилбрет, е работниците да бъдат обучавани на най-добрия метод за работа, и то от най-добрия наставник.
Използвайки собствените си открития, Гилбрет основава своя строителна компания, в която прилага своите методи. Работниците, които наема на работа, подбира и обучава най-внимателно. Уговорката с тях е да работят задължително по неговите методи. Производителността на един зидар от средна величина в компанията на Гилбрет нараства от 1000 тухли на 2700 тухли за един работен ден.
На свой ред Лилиан Гилбрет, известна като “първата дама на управлението”, предлага методи за намаляване на умората, както чрез оптимизиране на трудовите движения и рационална организация на работното място, така и чрез внедряване на по-съвременни методи за работа и въвеждане на достатъчен брой почивки. Лилиан Гилбрет аргументира и идеята за намаляване на продължителността на работния ден и въвеждането на платени отпуски.
Подобни идеи се разминават с идеите на Тейлър, например, който по онова време счита, че с достатъчно висока надница може да се преодолее проблемът с умората. Изследванията на Фанк и Лилиан Гилбрет доказват, че това не е така.
Но привържениците на Тейлър не се задоволяват само с изучаване на микродвиженията. Едно от направленията в развитието на школата на научното управление е свързано с изучаване на самия производствен процес като цяло. С голям принос в това направление е Хенри Гант.
Хенри Гант
Хенри Гант (1861-1919) е американски инженер, консултант по управление, съмишленик и помощник на Фредерик Тейлър.
Гант разглежда не микродвиженията или отделните производствени операции, а технологичния процес като цяло, който е плод на комбинация от операции. Той стига до извода, че “тесните места” в едно предприятие обикновено са резултат от недостатъци в планирането и организацията на дейността. За Гант, решението на проблема е във формализиране на календарното планиране.
Така, Гант открива метод, известен като “График на Гант” или “Гантова диаграма”. С негова помощ визуално се представя времето за завършването на определен етап от производството и връзката му с времената на останалите етапи в производствения процес. Всичко това помага за оптимално разпределение на работата, отчетност и контрол.
Хенри Гант предлага два принципа на диаграмния метод:
- Всяка работа да бъде оценена според времето, необходимо за нейното завършване.
- Пространството, с което се представя времето на схемата, следва да съответства на обема работа, който следва да бъде произведен за това време.
Използването на тези два принципа позволява да се разбере цялата система, а диаграмите да се използват за всякакъв тип работа, общото мерило на която е времето.
Хенри Гант счита, че ефективното управление на едно предприятие зависи от съзнанието на неговите ръководители за ролята им в управлението. Да се изгради подобно съзнание единствено на база на собственост върху капитала или принуда на работниците е невъзможно. Подобно отношение е възможно само, ако работниците признават факта, че правото на управление се основава на съчетание на компетентност и човешки достойнства на ръководителя.
Друг представител на школата на научното управление – Харингтън Емерсън, посвещава енергията си на анализ и рационална организация на човешката дейност от гледна точка на нейната производителност.
Харингтън Емерсън
Харингтън Емерсън (1853-1931) е бизнесмен и консултант, представител на различни английски концерни в САЩ.
Харингтън Емерсън се интересува не толкова от техническото и производствено приложение на принципите на научния мениджмънт, колкото от човешката дейност и начините тя да бъде по-производителна и ефикасна.
Емерсън е критично настроен към установените към този момент манталитет и порядки за извършване на работа в американските организации и заявява:
“Ако внимателно разгледаме една американска организация, независимо от това, каква ще бъде тя — правителствена (армия, флот, гражданско управление) или обществена, железопътна или параходна, просветна или религиозна, търговска или индустриална — тя винаги ще бъде непроизводителна и често дори позорно непроизводителна.”
За да се реши този проблем, Харингтън Емерсън предлага дванадесет принципа на производителността, които излага през 1912 г. в своята едноименна книга “Twelve Principles of Efficiency” (“Дванадесет принципа на производителността”).
Дванадесетте принципа на производителноста на Емерсън са:
- Точно поставени идеали или цели;
- Здрав разум;
- Компетентна консултация;
- Дисциплина;
- Справедливо отношение към персонала;
- Бърз, сигурен, пълен, точен и постоянен отчет;
- Диспечеризация;
- Норми и разписания;
- Нормализиране на условията;
- Нормиране на операциите;
- Писани стандартни инструкции;
- Възнаграждение за производителност.
Според Емерсън, идеалът на 12-те принципа на производителността е отстраняване на загубите и именно заради това те са предложени от него. За каква работа ще се прилагат тези принципи, няма никакво значение – те са валидни за всяка организация, дейност или бранш.
Научи повече в статията “12 принципа на производителността на Емерсън”.
Увеличената производителност създава големи възможности за поевтиняване на продукцията. Един от блестящите примери за постигане на забележителни успехи в увеличаване на производителността и намаляване на себестойността чрез прилагане на научен мениджмънт в производството дава Хенри Форд.
Хенри Форд
Хенри Форд (1863-1947) е една от най-крупните индустриални фигури на XX век и основен творчески двигател при създаването на масовото конвейрно производство и развитието на “отрасъла на отраслите” на XX век – автомобилостроенето. Счита се, че по времето на Форд Втората индустриалната революция достига своята кулминационна точка.
Хенри Форд вярва в простите, оригинални, практични и нешаблонни идеи и е отворен към различни експерименти. Става известен като специалист по ефективност и опростяване на проблемите и задачите. Няма ясни доказателства, че използва конкретни практики от школата на научното управление, но по същество, дали съзнателно или по-скоро интуитивно, той прилага редица принципи на тази мениджърска доктрина.
В хода на своята дейност Хенри Форд постига съчетание на вертикална интеграция, масова серийност и висока стандартизация на производството, което води до ниска себестойност на продукцията и високи заплати за персонала. Компанията му Ford Motor Company постига невиждани до този момент обеми на масово производство, а нововъведенията на Форд широко се копират в други бизнес отрасли и държави.
Един пример – в резултат на използваните научни методи за управление, фабриките на Форд постигат толкова висока производителност, че ако през 1920 г. един модел автомобил се произвежда за 12,5 часа, през 1932 г. същият модел се произвежда на всяка минута, а след още пет години, през 1937 г. от поточните линии на Форд един нов автомобил слиза на всеки 5 секунди!
Принципите на работа на Хенри Форд стават известни като “Фордизъм” – специфично управление на производството с инструментариума на научното управление, което разчита най-вече на стандартизация на продукта, прости операции на поточната линия и конкурентно заплащане на труда с цел постигане на ниска себестойност и разходно лидерство като конкурентно предимство.
Любопитно е, че терминът “фордизъм” е всъщност измислен от самият Тейлър, който критикува Форд за това, че е премахнал гордостта, която хората изпитват от работата си чрез създаване на работна сила от нискоквалифицирани работници, които са като леснозаменими зъбни колелца в една голяма машина.
Приложение
В началото на XX век идеите на научния мениджмънт, формулирани от Тейлър и неговите последователи, биват възприети с голям интерес от собствениците и мениджърите на големи компании, които са разтревожени от ниската производителност и неефективността на своите организации и търсят нови начини за справяне с предизвикателствата на управлението.
От самото начало, системата за научно управление на Фредерик Тейлър се сблъсква със сериозна съпротива от страна на профсъюзите в различни предприятия. Тейлър е обвинен, че защитава правата на работодателите и че неимоверно увеличава тяхната власт над работниците. През 1910 г. профсъюзите дори се опитват да спрат рационализациите му, като протестират срещу прекомерната употреба на хронометри на работните места в една от военните фабрики, където се прилага “тейлъризмът”.
Тейлър не може да проумее съпротивата срещу научния мениджмънт, за който смята, че е от полза за всички. Проблемът е, че той вижда начини за повишаване на производителността, но не знае как да въодушеви хората за работа и гледа на хората по-скоро като на машини, но те не са такива.
Оказва се, че именно това е проблем. Принципите на научното управление, приведени в изпълнение до степен на крайност, засилват монотонността в работата и пропускат да отчетат фактори, важни за работника като разнообразието от умения, значимостта на задачите, автономията на работното място, обратната връзка от мениджъра към служителя и други, далеч по-човешки аспекти на трудовото ежедневие.
Въпреки някои минуси на научното управление, неговите принципи се прилагат активно и в наши дни, както от производствени компании, така и от фирми с модерни методи за управление от ранга на Google и Microsoft, които използват най-доброто от идеите на Тейлър за повишаване на производителността на служителите си.
В резюме
Школата на научното управление, създадена на основа на идеите на Фредерик Тейлър и неговите последователи, разработва научно:
- Принципи за определяне на работните задачи чрез щателен анализ на работата и определяне на най-добрата последователност на работните операции.
- Норми от време за свършване на дадена работа, установени чрез разчети.
- Принципи за подбор и обучение на служители, които да работят съобразно нормите и правилата за работа.
Научното управление получава заслужено признание както в САЩ, така и далеч извън нейните предели – Германия, Франция, Великобритания, СССР и др. Много идеи от школата на научното управление са приложими и в новите условия на съвременния свят.
Прочети повече: Кратка история на мениджмънта.
