Кратка история на класическата музика

Музиката е уникално изкуство, което не прилича на никое друго. Специално място в нея заема класическата музика.

Мнозина в наши дни, повлияни в силна степен от медии и социални мрежи, формират своите музикални вкусове и предпочитания на база на това, което е модерно в момента. Тези хора слушат т.нар. “мейнстрийм” музика и никак не е странно, че за тях класическата музика е нещо далечно, чуждо и напълно непонятно.

Има обаче и хора, които оценяват класическата музика и нейната огромна роля и значение за човека. Издържала изпитанията на времето, днес класическата музика вдъхновява, вълнува и провокира учени, писатели, поети, философи, лидери, творци, предприемачи, спортисти, духовници и, разбира се, всякакви най-обикновени хора така, както го е правила векове наред.

Великият композитор Лудвиг ван Бетовен отбелязва, че:

“Музиката е по-възвишено откровение от всяка мъдрост и философия.”

А майсторът на приказките Ханс Кристиан Андерсен добавя:

“Където думите се провалят, говори музиката.”

И двамата говорят за класическата музика – музиката на тяхното време. Думите им, разбира се, не са случайни!

В класическата музика има много клонове и школи. Не е лесно за обикновения човек (и слушател) да се ориентира в една вселена на творчество и шедьоври, оставени в наследство от стотици композитори.

Ако и ти проявяваш интерес към класическата музика, но се чувстваш объркан, кратката история на класическата музика, която следва по-долу, може да ти бъде от полза. Тя представя основните етапи в развитието на класическата музика и повечето значими класически композитори.

Представената информация в тази статия е опростена, тъй като самият аз навлизам (от 2012 г. насам) в дебрите на класическата музика. Гледай на това като на помощ от музикален любител-неспециалист (за какъвто се смятам) към други любители-неспециалисти.

За съставянето на този материал съм използвал най-разнообразни източници, в т.ч. и книгата “За музиката накратко” от Маркъс Уийкс – едно великолепно помагало за всеки начинаещ в света на класическата музика.

Да започваме.

Какво е класическа музика?

Класическата музика е музикално изкуство, създадено в традициите на западната (европейската) култура. Като времеви обхват тя се простира от около VI сл. Хр. чак до наши дни. Централните норми на тази традиция, включващи както религиозна, така и светска музика, са кодирани между 1550 и 1900 г.

Ключовата характеристика на европейската класическа музика, която я отличава от популярната музика и фолк музиката е, че тя се записва с ноти. Това на свой ред запазва в оригиналния им вид различните композиции (мелодии, текстове, форми, ритми) и позволява те да се изпълняват в наши дни така, както са се изпълнявали в миналото.

Инструменти в класическата музика

Инструментите, използвани в класическата музика до голяма степен са изобретени преди средата на XIX век. Те се състоят от инструментите на оркестъра, заедно с няколко други солови инструменти (като пиано, чембало/клавесин и орган).

Симфоничният оркестър е най-популярната среда за класическа музика. Той включва струнни, дървени духови, медни духови и ударни инструменти.

За кого е класическата музика?

Разпространено е мнението, че класическата музика (в частност операта) е елитарна музика, свързана повече с висшето общество, а не с простолюдието. Подобно мнение не е лишено от аргументи, но все пак трябва да се отбележи, че не отразява изцяло реалността.

Погрешно е да се смята, че само висшето общество може да оцени класическата музика. Всъщност, в наши дни тя се цени от мнозина представители на средната класа, които са посетители на концерти и купувачи на дискове с класически музикални произведения. Дори в класическата епоха, Моцарт например е бил популярен сред широката общественост.

Освен това, класическата музика редовно се използва от мейнстрийм поп-културата и е основа за музиката на филми, телевизионни програми и реклами. На практика много хора по света слушат класическа музика, та дори и неосъзнато.

Тук бих искал да отбележа и още нещо важно. Класическата музика е най-вече музика за ума и духа и като такава тя има пряко отношение към по-висшите човешки потребности (по Маслоу) – уважение, самореализация и самотрансценденталност.

По-конкретно, класическата музика помага на човек да развихря своята креативност и да получава силни творчески импулси. Тя също така помага на човек да изгражда ново отношение към себе си, към най-важните си близки, към човешките същества и към Космоса като цяло.

Така че, всеки може само да спечели, ако слуша класическа музика, поне от време на време.

Основни периоди на класическата музика

Полезно да се направи разделение на класическата музика в контекста на историческото време, в което се е развивала.

С други думи, класическата музика може да се раздели на времеви периоди. Всеки период е характерен с нещо и се отличава от другите. Всеки следващ период използва предишния и хронологично го надгражда.

Ако трябва да опростим нещата, класическата музика се разделя на три основни дяла, а всеки дял има своите периоди както следва:

1. Ранен период

• Антична музика
• Средновековна музика
• Ренесансова музика

2. Основен период

• Барокова музика
• Класицизъм
• Романтизъм

3. Период на XX и XXI век

• Импресионизъм
• Експресионизъм
• Модернизъм
• Постмодернизъм
• Съвременна класическа музика

Погледнато по този начин, историята на класическата музика е вървяла ръка за ръка с историята на човечеството. И това е напълно нормално.

Нека видим как се е развила тази история.

Антична музика

Класическа музика в епохата на античноста (VIII век пр. Хр. до VI век сл. Хр.) няма, разбира се, но в този период, и дори преди него, се полагат основите на музиката по принцип, а това е свързано с класическата музика, която се появява по-късно.

Съществуват много свидетелства за наличието на музика в древните цивилизации на Месопотамия, Китай и Египет, достигнали до нас благодарение на рисунки и текстове. Някои от тогавашните инструменти – арфа, лира, рогове и тръби са били доста задоволителни инструменти за времето си и са родоначалници на много от съвременните струнни и духови инструменти.

В Древна Гърция тласък в развитието на музиката дава един от първите философи – Питагор.

Питагор се увлича не само от математиката, но и от музиката. В стремежа си да обясни “музиката на сферите” (древните са познавали седем планети, съответно излъчващи според тях седем различни тона), той експериментира с вибриращи струни (като тези на китарата) и открива математическа зависимост между нотите на гамата. Твърди се, че Питагор е първият човек, дал названия на нотите според буквите от азбуката и поради това е считан за предтеча на съвременната музикална теория.

Музиката е важна за древните гърци. Всъщност, самата дума “музика” е гръцка – μουσική и означава “(изкуство) от музите”. По онова време с тази дума са обобщавали музиката, поезията и танците. Древногръцката музика служи не само за церемониална употреба, но и за развлечение.

В Римската империя също обичат музиката и особено държат на инструменталните групи, участващи в техните игри и оргии. Римляните са така увлечени да живеят и да се наслаждават, че зараждащата се християнска църква заема позиция против техния упадъчен хедонизъм и отхвърля напълно инструменталната музика, възприемайки вместо нея строгия стил на песнопенията.

Оттам започва и истинската история на западната класическа музика.

Средновековна музика

Християнската църква е пълен монополист, който диктува модата в културния живот по време на Средновековието. Още тогава основна част от християнското богослужение са песнопенията в литургията, която до ден днешен си остава един от най-важните видове свещена музика в класическия репертоар.

Песнопенията обаче варират във всяка област на християнска Европа, което налага тяхната стандартизация. Най-напред епископът на Милано св. Амвросий (ок. 340-397 сл. Хр.) стандартизира песнопенията и полага основите на това, което днес е известно като Амвросиански песнопения.

След това идва папа Григорий I, който заема престола в периода 590-604 г.

Папа Григорий добавя нови стандарти в песнопенията, открива музикални училища в рамките на римокатолическата църква и си спечелва безсмъртна слава като създател на т.нар. “григориански песнопения”. Църковната музика започва да се основава на строги канони, предназначени за различните части на литургията, има изключително вокален характер и се пее в унисон – всички певци пеят заедно едни и същи ноти, без хармония и съпровод.

Ето пример за григорианско песнопение:

Mонофоничното григорианско песнопение доминира в църковната музика векове наред, до около 1100 г. Към края на този период италианският монах Гуидо д’Арецо публикува своя трактат за музиката “Микрологус”, в който дава гласност на няколко открития, най-важното от които е системата за записване на музика с няколко хоризонтални успоредни линии – това, което днес наричаме “петолиние”.

Така възниква нотното писмо. За първи път тонът на всяка нота може да се записва прецизно и така музиката да бъде запазвана за поколенията.

Бавно и полека, църковната музика се реформира. Дотогава тя се изпълнява от тенори, но през IX век към тях се добавят баси, които пеят с 4-5 тона под пеенето на тенорите. Изобретена е хармонията в две части! Към XI век се прибавя и трети глас, над тенора и така се ражда полифонията.

Някъде по това време се появяват и първите композитори, които творят своя музика и диктуват какво точно трябва да пеят различните гласове. Сред тях е Св. Хилдегард от Бинген (1098 – 1179) – жена! Тя е също лечител, поет, християнски мистик, философ и игумен на женски манастир. Създава музика основно в монофоничен стил.

Ето пример за мистичната религиозна музика на Св. Хилдегард:

Скоро след това се появяват композитори като Леонин и Перотин, които пишат музика за два, три и четири гласа. Така полифонията трайно се настанява в практиката на християнските песнопения и дава тласък на развитието на музиката по-нататък.

Следващата голяма идея от периода на средновековната музика е Ars Nova. Терминът, който означава “Ново изкуство”, е създаден от френския композитор Филип дьо Фери (1291 – 1361), като заглавие на негов трактакт по музика. В трактата дьо Фери описва нов стил, с използването на усложнени ритми, включително и похватът “изоритъм” – повтаряща се ритмична форма, която служи за фон на една мелодия с различен брой ноти, така че двете мелодии да загубят синхрон помежду си. Арс Нова започва да използва светски текстове и мелодии.

Челно място сред композиторите на това време, които правят музика в стил Арс Нова, заема Гийом дьо Машо (1300 – 1377). Той създава както свещени, така и светски композиции. Известна е неговата “Messe de Nostre Dame” (Литургия за Богородица) – първата оцеляла до днес полифонична литургия. Това е блестящ пример за произведение в стил Арс Нова със сложно преплетени мелодии, което става стандарт в полифоничното композиране.

Ето частта Agnus Dei от литургията Messe de Notre Dame от Гийом дьо Машо:

В периода 1350 – 1500 г. стилът Арс Нова се разпространява стремително в Европа. Един от първите композитори извън Франция, който се присъединява към новата музика, е Франческо Ландини (1325 – 1397), който пренася стила в Италия. В Англия виден представител на Арс Нова става композиторът Джон Дънстабъл (1390 – 1453).

И все пак, в център на Арс Нова музиката се утвърждава кралския двор на Бургундия, управляван от херцог Филип Добрия. Там именно твори французинът Гийом Дюфей, който съчетава средновековната музика на своята родина с новите моменти, които чува от обиколките си в Италия и се превръща в баща на ренесансовата музика.

Ето едно от най-популярните произведения на Гийом Дюфей – литургията “Se la face ay pale”:

Друга популярна личност от този период е Жоскен (1440 – 1521) – представител на френско-фламандската школа на Арс Нова и считан за най-талантливия и оригинален композитор на ранния Ренесанс.

Ето едно характерно произведение от Жоскен – “Qui Habitat”:

Ренесансова музика

Ранният период на класическата музика завършва с Ренесанс – културно възраждане на класическата цивилизация през XV и XVI век. Това е период на реформация и възраждане на християнска Европа, в който музиката не остава непокътната. Особено в Италия, Ренесансът процъфтява, а това се отразява на музиката, която става по-проста и по-нежна, в типичен италиански стил.

Няколко са големите композитори от разцвета на Ренесанса. Сред тях попадат италианецът Джовани де Палестрина (1525 – 1594, френският фламандец Орландо ди Ласо (1532 – 1594), испанецът Томас Луис де Виктория (1548 – 1611), англичанинът Уилям Бърд (1543 – 1623), италианецът Андрея Габриели (1510 – 1585) и др.

Ето пример за музика от периода на Ренесанса, дело на Джовани де Палестрина, създадена в стила на т.нар. “мадригал” – поетично-музикална композиция за три до шест гласа:

Някъде по това време се случва един голям пробив в музиката. На сцената излиза чисто инструменталната музика, която по своя характер е светска и до този момент не е била одобрявана от Църквата поради греховната си същност да забавлява. Така се полагат основите на съвременната концертна музика.

Първоначално инструменталната музика навлиза в дворците на благородниците. Все повече принцове и херцози назначават свои лични придворни музиканти и дори в някои градове има музикални състави, които осигуряват музика за обществени събития и церемонии. Това са мощни оркестри, в които има разнообразни духови, ударни и струнни инструменти. Тези музикални състави стават много популярни през Ренесанса и много композитори започват да пишат музика за тях.

Ето пример за музика от кралския двор от тези времена:

Растящата популярност и достъпност на инструменталната музика съвпада с растежа на образованата средна класа. Пеенето и свиренето се смятат за необходимо обществено умение и всеки желаещ да влезе в изисканото общество трябва да притежава подобни умения. Композиторите започват да творят музика за солисти (солови инструментални пиеси за лютня или клавир), от която е имала нужда широката общественост. Влиянието на любителската музика за домашно изпълнение нараства неимоверно.

Ето пример за солова инструментална пиеса от това време – композицията “Lachrimae” от английския ренесансов композитор Джон Доуланд (1563 – 1626):

Както стана ясно по-горе, Италия диктува музикалната мода в епохата на Ренесанса. На Андрея Габриели (1510 – 1585) принадлежи идеята да комбинира хорове с групи инструменти, за да постигне нови висоти в хармонията. Най-голямото му откритие е “стерео” звука, който той постига, като разполага групи певци и музиканти на различни места в църквата “Сан Марко” във Венеция.

Барокова музика

Основният период на класическата музика започва с т.нар. “Барок”. Характерни за Барока са преувеличените действия и склонността към орнаментика, които създават драматичен ефект, напрежение и великолепие. Бароковите музикални форми образуват значителна част от каноните на класическата музика. По тази причина те се изучават, слушат и изпълняват много активно в наши дни.

Композиторът, който хвърля мост между Ренесанса и барока е Клаудио Монтеверди (1567 – 1643).

Творчеството на Монтеверди съвпада с появата на поредната новост в класическата музика – операта. Като стил операта взаимства от музикалната драма в древногръцки стил и възниква през 1597 г. с творбата “Дафна” на Джакопо Пери, която за жалост е изгубена. Монтеверди подхваща този тласък и започва да развива оперното изкуство.

Ранната опера дава началото на бароковия период в музиката. Най-забележителното й нововъведение е речитативът – ритмична декламация с прост музикален съпровод, който запълва повествованието между ариите.

Ето една характерна ария от операта “Орфей” на Монтеверди:

Oперата започва да набира скорост и бързо става силен фактор на музикалната сцена. Композиторите активно използват и налагат италианския език този жанр, който като звучене се оказва особено подходящ. Възниква красивият и изтънчен стил на bel canto – красиво пеене. Композитори като Пиетро Кавали (16022 – 1676) и Антонио Чести (1623 – 1669) разширяват влиянието на белкантото.

Барокът пробива и в други части на Европа. В протестантска Германия и Холандия на преден план излиза органът. Във Франция класическата музика се развива с помощта на кралския двор, като силна следа оставя Жан-Батист Люли (1632 – 1687) – бащата на френската опера. В Англия, макар и със закъснение и първоначална неохота, бароковата музика и в частност операта също намират прием.

Нека чуем една композиция от този период, дело на Жан-Батист Люли:

Идва времето на късния барок. А с него се случват и много значими неща в света на класическата музика.

Това е например времето на италианския композитор Антонио Вивалди (1678 – 1741).

В рамките на своя професионален път Антонио Вивалди пише над 500 концерта (музикална форма, в която се комбинират противопоставящи се две групи инструменти) и многобройни сонати от всички видове. Най-известното произведение на Вивалди е “Четирите годишни времена”, което вероятно е и най-изпълняваното музикално произведение по света.

Нека чуем “Четирите годишни времена” на Вивалди:

Приблизително по същото време, в Германия късният барок постига големи висоти.

Най-великият представител на германската барокова музика е Йохан Себастиан Бах (1685 – 1750).

Йохан Себастиан Бах е роден в музикално семейство и отрано е насочен към кариера на професионален музикант. През живота си той сменя различни работи като органист и придворен музикант, в т.ч. и девет години работи в двора на херцога на Сакс-Ваймар, където създава някои най-значимите си творби. През дългата си кариера Бах твори почти във всички жанрове с изключение на операта. За него е характерна дълбока религиозност, което се отразява на музикалното му творчество. Произведенията на Бах са на максимално високо техническо ниво, съчетано с дълбока душевност. Този баланс между разум и сърце му обезпечава славата на велик и универсален композитор.

Ето нещо изключително, дело на Бах, което почти всеки познава:

По времето, в което живее и твори Бах, живее и твори още един велик германски бароков композитор – Георг Фридрих Хендел (1685 – 1759).

Хендел, също като Бах, отрано проявява музикалните си заложби. Той пътува и опознава различните музикални стилове в Европа, като обръща особено внимание в усвояването на тънкостите на италианския стил. В един момент се заселва в Лондон, където си спечелва слава в областта на операта и жъне огромни успехи. Твори и в Германия, но не се задържа на едно място и цял живот пътува. Хендел е оригинален и звучен композитор, автор на опери, оратории, оди, химнове, концерти и сонати. Големият шедьовър на Хендел е ораторията “Месия” – повратна точка в кариерата му, събираща в едно всички елементи на неговия стил. Това е и една от най-изпълняваните барокови хорови творби в света. Благодарение на своето творчество, Хендел е по-прочут от Бах и е признат за най-великия композитор на своето време.

Нека чуем откъс от “Месия” от Хендел и по-специално, частта “Алилуя”:

Музиката на Бах и Хендел бележи върха на барока и края на една историческа епоха. През XVIII век идва Просвещението, което носи нови елементи в света на класическата музика. Тя прави преход от барок към класика.

Класицизъм

Епохата на Просвещението хвърля поглед назад към идеите на Древна Гърция и Рим и възражда интереса към всичко “класическо”, т.е. антично. Барокът вече е твърде екстравагантен и така около 1750 г. възниква нов музикален стил, който става известен с названието “класически”. Интересно звучи, нали – класически стил в класическата музика. 🙂

Класическият стил първоначално тръгва от Франция и Италия, но постепенно се измества към Германия и Австрия и най-накрая твърдо се установява във Виена. Класическият стил е сдържан и хладнокръвен и това отлично подхожда на германския и австро-унгарски темперамент.

Един от първите композитори на това време е Кристоф Валибалд Глук (1714 – 1787), който въвежда свой стил в операта – “реформистка опера”, която по-реалистично описва човешките чувства, без характерните за барока истории от митологията.

Ранната класическа музика нерядко се пренебрегва, защото се намира между Бах и Хендел, от една страна, и Хайдн и Моцарт, от друга. И все пак, по това време творят мнозина отлични композитори, като например Йохан Щамиц (1717 – 1757) от Майнхаймската школа, гравитираща около благодетеля на изкуствата Фридрих Велики, крал на Прусия. Други композитори от това време са синовете на Бах, Мартини (1706 – 1784) – учител на Моцарт, Албрехтебергер (1736 – 1789) – учител на Бетовен, фон Дитендорф (1739 – 1799) и др.

И все пак, когато говорим за класически стил в класическата музика, трима композитори правят разликата. Това вероятно са и трима от най-великите композитори на всички времена.

Първият от тях е Йозеф Хайдн (1732 – 1809).

Йозеф Хайдн има петдесетгодишна творческа кариера. Той се научава да композира практически сам. Успява да се издигне като придворен композитор на високопоставени благородници и подсигурен с гарантирани доходи, се впуска да пише музика. Стилът му е типично класически, самобитен, майсторски, оригинален. Хайдн пътува рядко и основно е пише и експериментира с музика в двореца Естерхаза. Автор е на огромен брой симфонии, струнни квартети и дори опери.

Ето откъс от една от най-известните симфонии на Хайдн, Симфония 94:

Вторият голям композитор от класическия период на класическата музика е Волфганг Амадеус Моцарт (1756 – 1791).

Моцарт е вундеркинд в музиката. Под влиянието на баща си, той започва да свири и композира от много ранна детска възраст. В по-зрялото си творчество е повлиян от запознанството си с Хайдн, от когото черпи вдъхновение. Автор е на множество симфонии, концерти, струнни квартети и опери, върху които набляга в последните пет години на живота си – “Сватбата на Фигаро”, “Дон Жуан”, “Вълшебната флейта” и др. Характерна за Моцарт е лекотата и елегантността, с която композира, но животът му е трагично кратък и той умира, пишейки една от най-значимите си творби – “Реквием”, преди да я довърши.

Ето началото на Симфония № 40 – едно от най-известните произведения на Моцарт:

Третият велик композитор от от класическия период на класическата музика е Лудвиг ван Бетовен (1770 – 1827).

Първоначално Бетовен следва традициите на класическия стил, положени от Хайдн и Моцарт. Постепенно композирането му евоюлира, а когато осъзнава, че пробемите със слуха му са неизлечими, се впуска в яростно и самобитно творчество, което може да се определи и като революционно. С възрастта Бетовен развива собствен, дълбоко изразителен и бурен стил, наблягащ на победата над врага и неукротимия човешки дух. Третата симфония на Бетовен – “Героична”, е пример за всичко това и е повратна точка не само за творчеството му, но и за музикалната история, защото отваря широко вратата за следващия период в музиката – романтизма. Всяка следваща негова творба все повече разширява границите на музикалната му изразност. Бетовен продължава да композира оригинални творби дори и напълно глух!

Изслушай началото на Симфония №5 на Бетовен – една изключително известна мелодия, която представя чудесно характерния стил на композитора:

Последното важно име от периода на класицизма в класическата музика – разбира се не чак толкова известно, както това на Хайдн, Моцарт и Бетовен, е това на Франц Шуберт (1797 – 1828). Той е талантлив автор на мелодии и е любимец на виенската средна класа. Животът му е кратък и Шуберт умира млад, но въпреки това оставя след себе си богато музикално наследство.

Една от най-популярните творби на Шуберт е “Аве Мария”:

Най-напред Моцарт, после Бетовен и Шуберт, а след това и всички останали композитори, излизат на свободна практика. Те изоставят сигурността да бъдат придворни композитори под крилото на богат владетел-покровител и я заменят с относителната свобода да композират каквото желаят.

Идеята, че музиката трябва да бъде възхвала на Бога или забавление на аристокрацията, е изместена от композирането като средство за самоизява. Средната класа, която се възхищава от класическата музика, очаква от композиторите да бъдат ексцентрични творци и бохеми.

Настъпва XIX век, а с него и периода на романтизма в класическата музика.

Романтизъм

Между романтичната музика и музиката от класическия период има съществени разлики. Най-очевидната от тях е, че романтичната музика е много по-емоционална. Балансираните музикални форми, създадени от Хайдн и Моцарт, вече не са толкова важни.

Романтизмът навлиза в класическата музика едновременно с навлизането си и в литературата по онези години и по-конкретно немската литература от края на XVIII век, виден представител на която е например Гьоте (1749 – 1832). И музиката, и литературата започват да обръщат голямо внимание на силата на природата, на окултното и готическото – смъртта, свръхестественото, Сатаната, сексът и борбата на човек срещу стихиите. Така, романтичната музика най-често е инструментална музика, която разказва някаква история или описва определена сцена. Неслучайно и много произведения от този период носят описателни имена.

Периодът на романтизма води и промени в самия оркестър. Той постепенно се разраства и включва все повече ударни, медни и дървени духови инструменти. Особено развитие получава пианото, което с характерното си звучене и диапазон подхожда идеално на романтичната музика. Виртуозни композитори-пианисти започват да обикалят света и да демонстрират качествата си пред широката публика. Така се ражда клавирния рецитал – първокласно музикално събитие за времето си.

Първият германски представител на романтизма е Карл Мария фон Вебер (1786 – 1826) – основател на немската романтична опера. През 1820 г. той завършва своята опера “Вълшебният стрелец” – типична за романтизма творба, в която участват дявола, сънищата и страховитата природа, при това изпълнявана на немски език.

На сцената излиза Феликс Менделсон Бартолди (1809 – 1847). Той е омагьосан от великолепието на природата, от феите и предлага на света музика, вдъхновена от пътуванията му по света. Остава в историята с прочутия “Сватбен марш”, но е автор на няколко значими симфонии.

Ето известната увертюра “Хебриди” от Менделсон, която ти предлагам да чуеш:

Друг типичен представител на романтизма е Роберт Шуман (1810 – 1856). Самата му биография е много драматична (“романтична”) – има литературно образование, несподелена любов, сифилис, провал на концертната си кариера заради сифилис, тежка депресия, опит за самоубийство и накрая – лудост.

Известна фигура на музикалния небосклон от този период на класическата музика е и Николо Паганини (1782 – 1840). Той е виртуозен цигулар, който среща трудности да си избере подходящ репертоар от наличната до този момент музика. Сам започва да композира, като използва всякакви трикове, за да смае публиката с техническото съвършенство на владеене на инструмента.

Така стигаме до един от най-интересните композитори от периода на романтизма – Фредерик Шопен (1810 – 1849).

Син на френски учител и полякиня, Шопен израства във Варшава и млад тръгва на турнета из Европа. Като композитор той създава блестяща музика, но това, с което поразява публиката е също и чувственото и вглъбено изпълнение, с което представя своите творби. Творчеството на Шопен е почти изключително за соло пиано и използва хармонията по напълно нов и неподозирано нежен до този момент начин. Шопен е много романтичен като излъчване, има много любовни връзки и накрая умира по типичен за епохата на романтизма начин – от туберколоза.

Ето едно от най-известните произведения на Шопен – “Ноктюрно”. Ноктюрното е задушевна творба с къса продължителност, един от най-характерните жанрове на романтизма в класическата музика и специалитет на Шопен.

Един от най-знаменитите герои на концертната сцена от средата на XIX век е Ференц Лист (1811 – 1886).

Със своите концертни изпълнения, унгарецът Лист е истинска звезда на своето време. Той е универсален композитор и музикант, който съчетава най-доброто от сценичното присъствие на Паганини и майсторството на композиране на Шопен. Публиката просто го обожава и оттам идва терминът “Листомания” – хипнотичен ефект, който свиренето на Лист оказва върху слушателите, особено върху женската част от тях. Някои специалисти дори и днес го смятат за най-великия пианист на всички времена, въпреки, че не съществува нито един запис на негово изпълнение.

Композицията “Liebestraum” (“Любовна мечта”) е може би най-известната творба на Лист:

В началото и средата на XIX век пианото се превръща в основа за романтизма в класическата музика, а Париж става главно средище за композитори и виртуозни изпълнители от цял свят. Но във Франция някак си липсват местни таланти, докато най-накрая не се появява такъв – Хектор Берлиоз (1803 – 1869).

Берлиоз има сериозен музикален недъг – не свири добре на пиано. По този показател той не може да се сравнява с Шопен и Лист. Това обаче не го смущава и той твори смело симфонична музика. Най-значимата му творба е “Фантастична симфония” – монументално произведение, което носи всички белези на неговия стил и е считано от някои за най-драматичната музика на всички времена. Самата симфония е написана от Берлиоз като обяснение в любов към актрисата Хариет Смитсън, след като вече е имал отказ от нея. В симфонията му се среща характерен за по-късните композитори похват за повтаряща се тема – “идея фикс” (лайтмотив). Благодарение на “Фантастична симфония” Берлиоз дори спечелва сърцето на своята любима и двамата се женят.

Ето как звучи “Мечти” – първата част от “Фантастична симфония” на Берлиоз:

В периода на романтизма един композитор изпъква с балансираното си присъствие и стремеж към класическа форма в романтичните изразни средства. Това е Йоханес Брамс (1833 – 1897).

Сдържан и ерудиран, Брамс твори музика от висока класа и с изключителна емоционална задълбоченост. В сравнение с други композитори, той започва да твори относително по-късно. Една съдбовна среща с Роберт Шуман, който оценява таланта му, а по-късно го обявява дори за гений, го стимулира да композира сериозно. Стилът на Брамс за някои е сух и академичен, но все пак той оставя голяма следа на музикалния небосклон. По това време любителите на музиката се делят на три лагера: поклонници на Лист, на Вагнер и на Брамс!

Ето началото на една от най-известните композиции на Брамс – “Немски реквием”, която утвърждава репутацията му:

Движението на романтизма има своите германски корени и в този период много немски композитори започват да изразяват чувствата си чрез музиката. Емоциите обаче никога не са били проблем на италианските композитори, на които XIX век дава възможност за разширяване на творчеството в областта на операта.

В началото на XIX век има един водещ италиански композитор на опери и това е Джоакино Росини (1792 – 1868). Той създава десетки опери – и комични, и сериозни. Сред най-известните му опери са “Севилският бръснар” и “Вилхелм Тел”. В този период оперни композитори са също така Гаетано Доницети (1797 – 1848) и Винченцо Белини (1801 – 1835), които придобиват известност след оттеглянето на Росини.

Следващ по ред и най-велик от всички композитори на опера от този период на класическата музика е Джузепе Верди (1813 – 1901).

Творчеството на Верди е почти изцяло оперно. Той си създава име и световна слава с оперите “Набуко”, “Риголето”, “Трубадур”, “Травиата”, “Дон Карлос”, “Аида”, “Отело”, “Фалстаф”. Характерни за стила на Верди са заплетената фабула, ариите и хоровете в полза на драматичния реализъм. Оперите на Верди са едни от най-представяните в света.

Ето един много известен откъс от операта “Травиата”:

Достоен наследник на оперното творчество на Верди става Джакомо Пучини (1858 – 1924), който създава няколко прекрасни романтични оперни шедьоври като “Мадам Бътерфлай” и “Турандот”.

По същото време, в Германия изниква емблематичната фигура на един от най-самобитните оперни композитори – Рихард Вагнер (1813 – 1883).

За Вагнер казват, че почти всеки композитор след него е повлиян, пряко или непряко, от музиката му. При това, той създава само опери, или както обича да ги нарича – “музикални драми”. Творбите на Вагнер обединяват театър и музика в цялостна художествена творба и непрекъснато повествование. За него певците са актьори, които пеят партии със съществено значение за сюжета, а не просто за да демонстрират вокална техника. Сред най-известните произведения на Вагнер са “Летящият холандец”, “Пръстенът на Нибелунгите” в четири части, “Тристан и Изолда”. Над всичко Вагнер поставя реализма. Вагнеровите опери са като огромни симфонии, които, поради специфичния си стил на използване на промени в тоналността и дисонанси подпопават цялостната тонална система, използвана до този момент и предизвикват криза в музикалната мисъл.

Този откъс от операта “Валкирия” е едно от най-емблематичните произведения в творчеството на Вагнер:

Влиянието на Вагнер върху композиторите от периода на късния романтизъм в класическата музика е осезателно. Творчеството на френски композитори като Камий Сен-Санс (1835 – 1921), Жорж Бизе (1838 – 1875), Габриел-Юрбен Форе (1845 – 1924), Жул Масне (1842 – 1912) и много други е повлияно от Вагнер.

Но най-силно отпечатъкът на Вагнер се чувства в огромните оркестри и мащабни форми, които се използват от трима композитори, които работят във Виена. Антон Брукнер (1824 – 1896) не пише опери и като темперамент е противоположност на Вагнер – тих и сдържан. Когато обаче чува операта “Танхойзер” от Вагнер, Брукнер отхвърля ранния си консервативен стил и започва да пише симфонии и хорови творби. Брукнер става ментор на Густав Малер (1860 – 1911), който се откроява, като пише мащабни, много дълги творби за огромен оркестър. Съвременникът и приятел на Малер – Рихард Щраус (1864 – 1949) си създава име, като пише симфонични поеми с героични фигури, вместо симфонии, и използва мощни оркестри, за да рисува звукови картини.

От творчеството на тримата споменати по-горе композитори бих искал да споделя част от Симфония №5 на Малер. Тази част не олицетворява размаха на композитора, напротив – написана е като любовно писмо до съпругата му – тихо, емоционално и достъпно за повечето слушатели:

Късният период на романтизма и особено влиянието на Вагнер провокират някои композитори да се замислят за своята собствена идентичност и път в класическата музика. Не всички композитори от тези години са съгласни да следват австро-германския монопол в музиката. Възникват творчески търсения, вдъхновени от историческото наследство и традиции на Русия, Чехия, Полша, Скандинавските страни… Появява се т.нар. “Национализъм” – класическа музика с освежаващ местен акцент. Сам по себе си, може би национализмът заслужава да бъде отделен период в музикалната история, но тук ще считаме, че той е част от романтичния период, макар на практика да възниква като реакция срещу него.

Говорейки за национализъм в класическата музика, струва си да се започне с Русия – една от държавите, която предлага много богато творчество в това отношение. Там родоначалници са Михаил Глинка (1804 – 1857) и Александър Даргомижски (1813 – 1869), които създават първите руски опери – “Иван Сусанин”, “Руслан и Людмила”, “Русалка” и “Каменният гост” по сюжети на Пушкин.

Скоро след това се появява малка група композитори, които стават известни под името “Могъщата група” или “Петимата”. Това са Милий Балакирев (1837 – 1910), Александър Бородин (1833 – 1887), Цезар Кюи (1835 – 1918), Модест Мусоргски (1839 – 1881) и Николай Римски-Корсаков (1844 – 1908). Целта на петимата е да изградят национален стил в класическата музика, основан на руската народна музика. Към 70-те години на XIX век петимата вече създават впечатляващи произведения, сред които оперите “Княз Игор” и “Борис Годунов”.

Да чуем прекрасната симфонична сюита “Шехерезада”, дело на Римски-Корсаков:

Един друг руски композитор не става част от Петимата, въпреки, че е поканен от тях да се присъедини, но става нещо повече – един от най-знаменитите класически композитори на всички времена. Това е Пьотър Илич Чайковски (1840 – 1893).

Чайковски получава силно влияние от Петимата, но следва свой собствен път. Неговото композиране съчетава фантазия и техническо майсторство и от това се раждат поредица от великолепни симфонии, прекрасния Концерт №1 за пиано и балети с огромна популярност като “Лебедово езеро” и “Лешникотрошачката”.

Едва ли има човек, който да не е чувал първите секунди на мелодията от Концерт за пиано №1 на Чайковски:

След Чайковски, руският националистичен стил създава още двама големи композитори – Александър Глазунов (1865 – 1936) и Сергей Рахманинов (1873 – 1943). Рахманинов става известен най-вече с романтичната си музика за пиано, като неговите концерти за пиано са от изключителна класа.

Да чуем Концерт №2 за пиано на Рахманинов, чийто лайтмотив след години служи за основа на един от най-големите хитове на Селин Дион – “All by Myself”:

Но национализмът като течение в класическата музика далеч не се развива само в Русия. Чехите са в първите редици. Бедржих Сметана (1824 – 1884) създава няколко опери на чешки (“Продадена невеста”), както и симфонични поеми с националистичен акцент. Следвайки примера му, Антонин Дворжак (1841 – 1904) използва много чешки и славянски мотиви в своите произведения. Докато работи в Ню Йорк, Дворжак дори използва елементи от афроамериканска и индианска музика в симфонията си “Новият свят”. Още един ярък пример за чешки национализъм в класическата музика дава Леош Яначек (1854 – 1928), който вплита фолклорна музика от Моравия в своите опери и симфонии.

В Скандинавия национализмът също дава своите музикални плодове. Едвард Григ (1843 – 1907) в Норвегия, Карл Нилсен (1865 – 1931) в Дания и Ян Сибелиус (1865 – 1957) във Финландия оставят своя отпечатък в класическата музика, интерпретирайки народния стил на своите страни.

Следва изключително известната творба “Пер Гинт”, дело на Григ – най-известният композитор на Норвегия:

Подобно музикално творчество се създава и в други страни от Европа. В Испания музика с национални мотиви създават Исак Албениц (1860 – 1909) и Мануел де Файя (1876 – 1946). В Англия – Едуард Елгар (1857 – 1934), Етел Смит (1858 – 1944) и Густав Холст (1874 – 1934). В Унгария – Бела Барток (1881 – 1945) и Золтан Кадай (1882 – 1967).

Импресионизъм

Периодът на импресионизъм е следващият голям етап в историята на класическата музика. Името произлиза от едноименното движение в живописта, което се занимава с почти същото – стремеж за създаване на картини чрез звук.

Импресионизмът възниква във Франция. За разлика от композиторите-националисти в други европейски държави, френските композитори не изпитват потребност да използват народни мотиви в творчеството си. Причината е, че французите имат утвърдена музикална култура, вековни традиции и винаги са вървели по свой път в света на класическата музика.

Един от първите композитори-импресионисти е Ерик Сати (1866 – 1925). На мащабните и драматични творби на романтиците той противопоставя основно кратки и простички пиеси за пиано.

Това е едно от най-известните произведения на Сати – “Gymnopédie №1”, което илюстрира отлично изразните форми на импресионизма:

Импресионизмът се развива успешно и оставя трайна следа благодарение на Клод Дебюси (1862 – 1918).

Дебюси е усърден студент в Консерваторията под опеката на учители-романтици. На младини той е под влиянието на творчеството на Вагнер и най-вероятно е щял да стане композитор, създаващ музика в стила на късния романтизъм, но приятелството му със Сати променя това. Дебюси притежава големи технически способности и изгражда собствен стил, основан на ефирен звук, необичайни гами и екзотични тембри.

Дебюси създава великолепни оркестрови пиеси, една от най-известните от които е “Следобедът на един фавн” – изумителна композиция, демонстрираща импресионизма в чист вид:

Третият голям френски импресионист е Морис Равел (1875 – 1937).

Равел е изобретателен оркестратор и има завиден слух към детайла. Той развива принципите на импресионизма, зададени като основа от Дебюси, и в своята музика вгражда и други влияния, като например испанска народна музика, виенски валс, барокова клавирна музика и дори джаз. Равел се превръща в изкусен майстор на композирането и създава редица шедьоври.

Нека чуем едно от най-известните произведения на Равел – “Болеро”:

Експресионизъм

Приблизително по същото време, по което възниква импресионизма, в света на класическата музика се ражда едно ново течение – “експресионизъм”. Тази музика няма усет за основна тоналност. Всъщност, тоналността е заменена от атоналност, което води до причудливи творби, изследващи крайности в настроенията.

Основите на експресионизма са положени от виенчанина Арнолд Шьонберг (1874 – 1951).

Шьонберг започва композиторската си кариера, силно повлиян от Брамс и Вагнер, но много скоро поема по свой собствен път. Той пише сложна музика, в която формата и хармонията са доведени до краен предел. Така възниква експресионизмът – свобода в музиката до нейните абсолютни граници. Когато свободата започва да му омръзва, Шьонберг открива ново течение в класическата музика – “сериализъм” или 12-тонна музика.

Това е първата от известните “Пет оркестрови пиеси” на Шьонберг, които разкриват идеята зад експресионизма:

Двама от учениците на Шьонберг приемат с възторг новата система на сериализъм и я доразвиват. Единият е Албан Берг (1885 – 1935), а другият – Антон Веберн (1883 – 1945). Двамата ученици и техният учител стават известни като композиторите от т.нар. “Втора виенска школа” и са централни фигури на експресионизма.

По същото време, в Русия пише музика Александър Скрябин (1871 – 1915). Той е като бяла врана сред руските си съвременици и развива собствен стил с подчертан мистицизъм. Скрябин проявява силен интерес към загадъчното и особено към теософията на Елена Блаватска и това се отразява на музикалното му творчество.

Това е известната “Поема за екстаза” на Скрябин, която дава представа за неговия стил:

Така, на раменете на експресионизма и сериализма, изгрява звездата на руския композитор Игор Стравински (1882 – 1971).

Стравински се учи на майсторство от Римски-Корсаков и композира първите си творби в руски национален стил. Впоследствие Стравински се превръща в един от най-оригиналните композитори на XX век, като създава авангардни балети, с които превзема европейската музикална сцена – “Жар птица”, “Петрушка” и особено “Пролетно тайнство” – главозамайващо модерна музика, която е определяна от някои експерти за най-влиятелната творба на XX век. След това Стравински прави завой към неокласиката и барока, но продължава да пише музика и в национален руски стил, както и православна религиозна музика. През 1939г. Стравински емигрира в САЩ, където събужда любопитството си към сериализма. Дванайсеттонният период на композитора е посветен на религиозни творби в строг стил.

Нека чуем “Пролетно тайнство” на Стравински. По време на премиерата й в Париж през 1913 г., половината публика посреща творбата с възторг, а другата половина изобщо не я одобрява и се чувства изиграна. Слушателите се разделят на враждуващи лагери и избухват юмручни схватки помежду им, но оркестърът продължава да свири! Трудно е човек да си представи някоя друга класическа музикална творба, която да има подобен ефект.

Модернизъм

Модернизмът в класическата музика възниква приблизително по едно и също време с импресионизма и експресионизма, за които стана дума по-горе. Често в литературата по тази тема под “модернизъм” всъщност се разбира именно творчеството на Шьонберг, или дори по-назад във времето, творчеството на Щраус, Малер и Дебюси. Но, за тях вече стана дума. Ето защо под “модернизъм” по-долу ще разгледаме най-вече композитори и течения, които излизат от конвенционалните рамки, но не са импресионистични или експресионистични по своята същност.

Тук например може да се отбележи групата от френски композитори, известни като “Шестимата”. Това са Франсис Пуленк (1899 – 1963), Дариус Мийо (1892 – 1974), Артур Онегер (1892 – 1955), Жорж Орик (1899 – 1983), Луи Дюрей (1888 – 1979) и Жермен Тайефер (1892 – 1983). Шестимата отхвърлят не само немския романтизъм и руския национализъм, но и импресионизма и експресионизма. Резултатът е духовита и чаровна музика, повлияна в известна степен от музиката за пиано на Сати и неокласическите трудове на Стравински.

По същото време в Унгария Бела Барток (1881 – 1945), когото споменахме в темата за национализма в класическата музика, създава оригинална и модерна музика, която взема за основа народни елементи в пречистен вид – унгарски, словашки, румънски и дори турски и северноафрикански.

Ето пример от творчеството на Барток – “Концерт №1” за пиано:

Модернистични композитори се раждат и отвъд океана, в САЩ, където минава доста време, преди да се установят характерни за тази страна музикални традиции. Новатор в това отношение е Чарлс Айвс (1874 – 1954), който пише експериментална музика със сложни ритми и атонални хармонии. Неговият пример е подет от други композитори и той оставя отпечатък върху творчеството на Карл Ръгълс (1876 – 1971), Едгард Варезе (1883 – 1965), Хенри Кауъл (1897 – 1965), Арон Копланд (1900 – 1990), Елиът Картър (1908 – 2012) и др.

В Русия, а след това и в СССР, модернизмът също намира сериозен прием. Сергей Прокофиев (1891 – 1953) става прочут като свръхмодернист с отлична техника на композиране. Дмитрий Шостакович (1906 – 1975) е другото голямо руско име от този период, от когото предлагам да чуеш началото на прочутата му “Ленинградска симфония”, чиято премиера е била по времето на ужасяващата обсада на Ленинград през Втората световна война:

Постмодернизъм

Има доста композитори, които не се вписват в основните направления на класическата музика от края на XIX и началото на XX век. Един от тях е Стравински, който твори в различни музикални стилове, но ако той все пак би могъл да бъде отнесен към експресионистите в определен момент на своята творческа кариера, за други подобна категоризация би била неточна. Тези композитори търсят себе си между влиянията на класицизма, романтизма и модернизма и така дават тласък на ново течение в класическата музика, наречено “постмодернизъм”.

Постмодернистичните композитори не са толкова прочути, както например Моцарт, Вагнер или Равел. И все пак, заслужава си да отбележим някои от тях.

Заслужава си например да споменем естонецът Арво Перт (р. 1935) – вероятно най-изпълняваният жив класически композитори в наши дни. Перт е сред идейните основатели на “минимализма” в музиката и създател на собствен стил – “тинтинабулация”. След като Естония получава независимост, Перт се обръща в силна степен към средновековната религиозна музика и григорианските песнопения.

Ето едно от най-известните произведения на Перт – “Spiegel im Spiegel”:

Към композиторите-постмодернисти биха могли да се причислят също така германците Курт Вайл (1900 – 1950), Паул Хиндемит (1895 – 1963), Карл Орф (1895 – 1982) и Ханс Вернер Хенце (1926 – 2012).

Композитори-постмодернисти има и в Англия. Сред по-известните имена са тези на Фредерик Делиус (1862 – 1934), Уилям Уолтън (1902 – 1983), Бенджамин Бритън (1913 – 1976) и Майкъл Типит (1905 – 1998).

Струва си да се чуе откъс от най-известното произведение на Орф – “Кармина Бурана”:

Към постмодерните композитори би могъл да се причисли и американецът Джордж Гершуин (1898 – 1937). Той придобива огромна популярност в родината си и печели много добре. На Гершуин принадлежи известната “Рапсодия в синьо”:

Сред композиторите от постмодернизма ще спомена също поляка Хенрик Гурецки (1933 – 2010). Той стартира кариерата си като краен авангардист, изобретява свой стил, наречен “соноризъм”, а в края на кариерата си върви към опростяване на изразните средства и комбинирането им със средновековни музикални елементи.

Ето покъртителен откъс от “Симфония на тъжните песни”, с която е много известно творчеството на Горецки. Музиката е също част от филма “Шоуто на Айхман” във връзка с процеса срещу нациста Адолф Айхман.

Съвременна класическа музика

Под “съвременна класическа музика” се разбира класическа музика, която принадлежи към периода от 70-те години на XX век до наши дни.

В този период творят много голям брой композитори, които прокарват свои собствени влияния и интерпретации на класическите изразни средства. Такива композитори са например французинът Оливие Месиен (1908 – 1992), германецът Карл Хайнц Щокхаузен (1928 – 2007), унгарецът Гьорги Лигети (1923 – 2006), полякът Витолд Лютославски (1913 – 1994), японецът Тору Такемицу (1930 – 1996) и пионерите на минимализма от САЩ Тери Райли (р. 1935), Стив Рейч (р. 1936) и Филип Глас (р. 1935).

Класическа музика от България

Никъде сред имената на изтъкнати композитори на класическа музика не споменах това на някой българин. Направих го съвсем съзнателно, тъй като исках да отделя специално място на тази тема към края на тази статия.

А мястото е специално, защото България определено има с какво да се похвали по отношение на класическата музика. Без претенции за изчерпателност, ще изброя някои от най-значимите композитори от нашата страна:

• Йоан Кукузел (1280 – 1360) – български светец, църковен певец и композитор, музикален теоретик и реформатор на византийското нотно писмо. Тъй като е надарен с прекрасен глас, съвременниците му го наричат “Ангелогласния”. Известни са 90 негови композиции. Най-прочутата му творба е “Полиелей на българката”, която е посветена на майка му.
• Панчо Владигеров (1899 – 1978) – композитор, музикант, диригент, педагог и общественик, роден в Швейцария, но прекарал по-голямата част от живота си в България. Сред произведенията на Владигеров се открояват рапсодията “Вардар”, баладата “Луда гидия”, операта “Цар Калоян”, балета “Легенда за езерото” и др.
• Любомир Пипков (1904 – 1974) – композитор с богато творчество в почти всички области на музиката. Сред произведенията на Пипков се открояват вокално-симфоничната поема “Сватба”, “Първа симфония – Героична”, операта “Момчил”, популярните химни “Шумете дебри и балкани”, “Химн на 9-ти септември” и “Химн на българските въстаници”, както и много други симфонии, концерти и опери.
• Петко Стайнов (1896 – 1977) – композитор и музикален общественик, обогатил българската музикална култура и допринесъл значително за развитието и. Сред произведенията на Стайнов се открояват симфонии и хорове – “Тракийски танци”, “Приказка”, “Легенда”, “Тракия” и др.
• Марин Големинов (1908 – 2000) – композитор, музикален критик, диригент, педагог и общественик, академик. Сред произведенията на Големинов се открояват оперите “Ивайло”, “Зографът Захарий” и “Тракийски идоли”, балетите “Нестинарка” и “Дъщерята на Калояна”, както и множество квартети, концерти, хорови песни и симфонии.
• Емануил Манолов (1858 – 1902) – един от първите български професионални музикални композитори. Автор на първата българска опера — “Сиромахкиня” (недовършена), изградена в традициите на италианската класическа опера.
• Добри Христов (1875 – 1941) – композитор, един от майсторите от първото поколение български композитори. Творчеството му е вградено в основите на българската музикална култура.
• Филип Кутев (1903 – 1982) – композитор и диригент, създател на най-големия български фолклорен ансамбъл, който днес носи неговото име.
• Веселин Стоянов (1902 – 1969) – композитор, пианист, музикален педагог и общественик.
• Димитър Ненов (1901 – 1952) – пианист, композитор, музикален педагог, архитект и общественик, представител на модернизма.
• Парашкев Хаджиев (1912 – 1992) – композитор и музикален педагог, професор по хармония в Държавната консерватория. Той е един от творците с особено силно влияние върху формирането на българската музикална култура.
• Георги Арнаудов (р. 1957) – композитор на симфонична, камерна, филмова и театрална музика.
• Васил Казанджиев (р. 1934) – композитор, диригент и педагог.
• Симеон Пиронков (1927 – 2000) – композитор, автор на камерна, хорова, симфонична и оперна музика, представител на българския музикален авангард.
• И още – Красимир Кюркчийски (1936 – 2011), Константин Илиев (1924 – 1988), Александър Райчев (1922 – 2003), Иван Спасов (1934 – 1996), Божидар Петков (1940 – 2015), Добринка Табакова (р. 1980), Йосиф Чешмеджиев (1890 – 1964) и др.

Илюстрация на майсторството на българската класическа музика е рапсодия “Вардар” от Панчо Владигеров:

Какво е бъдещето на класическата музика?

Очевидно е, че класическата музика притежава богато и вълнуващо минало. Но как стои въпросът с нейното бъдеще?

Аз лично не съм експерт и трудно мога да се ангажирам с прогнози, но като цяло, бих искал да откроя няколко акцента:

• Класическата музика се слуша от по-зрели, по-възрастни хора. Това не е музика, по която масово се увличат младежи, тъй като изисква повече търпение, самовглъбяване и размисъл.
• Това на свой ред откъсва класическата музика от най-популярните съвременни музикални течения. Младите хора слушат по-често “мейнстрийм” – поп, фолк, електронна музика, черна музика, рок и др. Това са далеч по-достъпни и много по-успешни в комерсиално отношение стилове.
• Това на свой ред изважда извода, че класическата музика (и особено някои нейни разновидности, като например операта) е елитарно изкуство. Тя е за подбрана аудитория, струва пари и изисква подкрепа (от държавата или меценати), за да съществува.
• В същото време, класическата музика трябва да се нагажда към реалността, за да евоюлира и процъфтява. И това вече се вижда на много места – концерти се провеждат на площади или в паркове, класически музиканти се обличат по-неформално понякога, опера се играе с авангардни съвременни костюми и декори, търси се контакт с широката публика по линия на филмова музика и т.н. Класическата музика е длъжна да се стреми да бъде по-близо до хората и да бъде по-предприемачески насочена.

Тези тенденции вероятно ще се запазят и занапред в една или друга степен.

В резюме

За класическата музика е напълно валидно твърдението, че има голяма разлика между това да “чуваш” и това да “слушаш”.

В супермаркета или в заведението за бързо хранене също има музика. Всички я чуват, но никой не я слуша и това е така, защото подобна музика е лека и неангажираща.

С класическата музика не е така. Тя изисква съсредоточаване и задълбочено слушане, но пък се отплаща и по-богато.

Както казва Вагнер:

“Музиката не може да мисли, но тя може да въплъщава мисъл.”

Тази мисъл е важна, защото подчертава, че класическата музика развива умствения и емоционален капацитет и така можеш да проумееш въплътената в нея мисъл. Полезно е човек да слуша класическа музика, защото чрез нея той израства и се развива по пътя си към постигане на едно по-високо ниво на съзнание и съществуване.

Кратката история на класическата музика по-горе ти дава само най-основни насоки. При добро желание можеш да задълбочиш познанията си, като според мен най-добрият начин за това е чрез слушане – концерти на живо, аудио записи, радио програми, клипове или стрийминг в интернет. Четене на допълнителна информация (за композитора и творбата) и осмисляне на произведението в исторически и обществен контекст също ще ти помогнат да разшириш и задълбочиш културата си в тази необятна сфера.

Прочети повече: Кратка история на философията.