Кратка история на философията

Философията не прилича на нищо друго. Уникална е както по методите си, така и по естеството и обхвата на темите, които разглежда. Тя изучава въпроси от всяко измерение на човешкия живот.

Какви въпроси? Ами, ето такива например:

• Как е започнал светът?
• Какво е истина?
• Как можем да живеем добре?
• Има ли Бог?

През цялата си история човешкият род е задавал подобни важни въпроси за природата на живота и съществуването. На всички тях не може да се отговори еднозначно, но философите никога не са спирали да опитват.

Още Сократ отбелязва, че:

“Неизследваният живот не си струва да се живее.”

И философите най-щателно изследват живота от всички възможни страни. Така се раждат множество философски клонове и школи. В един момент става изключително трудно за обикновения човек да се ориентира в океана от мъдрост, оставен в наследство от стотици философи.

Ако и ти проявяваш интерес към философията, но се чувстваш объркан, кратката история на философията, която следва по-долу, може да ти бъде от полза. Тя представя основните философски понятия, повечето най-значими философи и техните философски идеи.

Представената информация в тази статия е опростена, тъй като самият аз тепърва навлизам в дебрите на философията. Гледай на това като на помощ от неспециалист (за какъвто се смятам) към други неспециалисти.

За съставянето на този материал съм използвал най-разнообразни източници, в т.ч. и “Книгата за философията” – едно великолепно помагало за всеки начинаещ в света на философията.

Да започваме.

Какво е философия?

Философията може да бъде описана по много начини. Трудно е да се даде универсална дефиниция – толкова голямо е богатството и разнообразието й.

“Философия” е гръцка дума – φιλοσοφια. Тя произлиза от думите φιλεῖν — обичам и σοφία — мъдрост. Или, в буквален превод, философия означава “любов към мъдростта”.

Любовта към мъдростта на свой ред означава, че философията изучава знанието.

Една малко по-задълбочена дефиниция би звучала така:

“Философията е дисциплина, свързана с въпросите за това:

1. Как трябва да живеем? (етика)
2. Какви неща съществуват и какви са техните основни свойства? (метафизика)
3. Какво се смята за истинско знание? (епистемология)
4. Какви са правилните принципи на аргументацията? (логика)”

Или, философията е мислене за най-висшия и сложен познавателен психичен процес – мисленето. Мислене за мисленето!

Философските въпроси (за разлика от въпросите, изследвани от науката) обикновено са фундаментални и абстрактни по природа. Философията се извършва предимно чрез размисъл и не е склонна да разчита на експеримент, въпреки че методите, използвани за изучаването й, могат да бъдат аналогични на използваните при изучаването на природните науки.

От значение ли е философията?

В наши дни философията някак не е на почит. Да, изучава се в училищата и университетите, но почти винаги като някакъв второстепенен или третостепенен предмет. А всъщност е една от малкото учебни дисциплини, които помагат да се разширява, а не стеснява, човешкия мироглед.

Спомням си, че когато изучавах философия в университета, гледах на това като на някакво непонятно, досадно задължение. “За какво ми е тази философия?”, недоумявах аз. Все пак, бях кандидатствал с математика и се бях записал да уча икономика, мениджмънт, маркетинг… Каква беше връзката на философията с това?!

Изглежда не е случайно, че когато понякога кажем, че еди-кой си е “голям философ”, обикновено влагаме негативен смисъл – някой говори твърде много. Известно е и определението “дървен философ”. 🙂

Спомням си например, че когато бях ученик в основното училище, по време на един футболен мач в двора на училището ни един по-голям от мен (и по-агресивен) ученик ми извика “Хайде, играй, философе!” Присмиваше ми се, тъй като се опитвах да му обяснявам, че трябва да подава повече на съотборниците си и тази идея явно го беше подразнила.

И все пак, философията има значение. При това, много по-голямо значение, отколкото сме склонни да й отдаваме в ежедневието.

Така например, всеки умен човек би следвало да се стреми да си изгради своя лична житейска философия, която да му помага да живее щастливо. Това означава човек да има яснота за своите ключови ценности, основни житейски принципи и главни цели. А това има пряка връзка с философията, нали?

Макар че изучаването на философия може да не доведе до откриване на смисъла на живота, вселената и всичко останало, много философи вярват, че е важно всеки от нас да разглежда такива въпроси.

През вековете философията е създала някои от най-важните и оригинални идеи и нейният принос в политиката, социологията, математиката, науката и литературата е неоценим.

Философията също така предлага добър начин да се научим да мислим по-ясно за широк спектър от въпроси, а методите й на анализиране на аргументите могат да бъдат полезни в различни ситуации в други области на живота.

Географско разделение на философията

Философията е толкова огромна тема, че е трудно да се разбере, ако не се раздели на логични и лесни за разбиране части. Може би най-базисното разделение на философията на възможно най-високо ниво е по географски принцип.

Главните философски понятия тук са две – Западна философия и Източна философия. Африканската философия е възможно трето понятие на това ниво на разделяне.

Тъй като живеем в Европа, нормално е западната философия да ни е по-добре позната. Тя на свой ред се раздробява и организира в различни клонове и школи.

Клонове на философията

Веднъж разделена по географски принцип, философията се разделя по-нататък на главни направления, наричани “клонове”.

Специално Западната философия има шест основни клона:

• Метафизика – изследва природата и първоначалата на съществуващото и света;
• Епистемология – изследва познанието, същността и възможността на познавателния процес;
• Етика – изследва въпросите как трябва да постъпва човек и какво е правилно поведение;
• Естетика – изследва красивото, възвишеното, изкуството, насладата;
• Логика – изследва законите на мисленето и валидните форми на аргументация;
• Политическа философия – изследва управлението и отношението на индивидите и общностите към държавата.

Повечето значими философски теории и идеи спадат към въпросните шест основни философски клона.

Известни са и няколко допълнителни клона, които разглеждат философски въпроси, произлезли от други дисциплини. Това са философия на съзнанието, философия на образованието, философия на религията, философия на историята, философия на езика и философия на науката.

Основни периоди на философията

Освен по географски принцип и по клонове, е полезно да се прави разделение на философията в контекста на историческото време, в което се е развивала.

С други думи, философията може да се раздели на времеви периоди. Всеки период е характерен с нещо и се отличава от другите. Всеки следващ период използва знанието, натрупвано в предишния и хронологично го надгражда.

Ако трябва да опростим нещата, философията се разделя на три основни дяла, а всеки дял има своите периоди както следва:

1. Антична философия

• Досократически период
• Класически период
• Елинистически период
• Римски период

2. Средновековна философия

• Средновековие
• Ренесанс

3. Модерна философия

• Просвещение
• Съвременна философия

Погледнато по този начин, историята на философията е вървяла ръка за ръка с историята на човечеството. И това е напълно нормално.

Нека видим как се е развила тази история.

Досократически период

Философията се заражда като стремеж на хората да разберат по-добре света около себе си и тяхното място в него. Дълго време действията на боговете обяснявали случващото се във Вселената. Когато традиционните религиозни обяснения започнали да се струват незадоволителни, някъде около 6 век пр.н.е. се родила философията.

Първият философ, за който знаем, е Талес от Милет, гръцко селище на територията на днешна Турция.

Талес използва разума, за да изследва природата и Вселената и насърчава и други да правят същото. Търси отговор на въпроса “От какво е направена Вселената?” Стига до извода, че фундаменталният материал на Космоса е водата. Талес предава на последователите си не само своите отговори, но и целия процес на рационално мислене. Поради тази причина е смятан за първия философ.

Талес и повечето други философи от Досократическия период (т.е. тези, които са живели преди Сократ) се ограничават основно до метафизиката и по-конкретно с опити да се установи единственото основно вещество, от което се състои светът. За Талес това е водата, за Анаксимен – въздухът, за Хераклит – огънят, за Анаксимандър – необяснимо вещество, което той нарича “апейрон” (безграничното, безкрайното).

Друг въпрос, който занимава философите от този период е свързан с промяната – как нещата преминават от една форма в друга. Хераклит вярва в един непрекъснат процес на вечна промяна и дава пример – “Не можеш да влезеш два пъти в една и съща река”. Парменид обаче използва дедуктивни методи на разсъждение и прави точно обратния извод – всичко, което съществува, е трайно, неразрушимо и непроменено и няма такова нещо като “промяна”. Зенон от Елеа доразвива идеите на Парменид и показва, че всички схващания за промяната са погрешни и по-специално че движението е нищо повече от илюзия. И Зенон, и Парменид смятат, че никога не можем да разчитаме на сетивния си опит, за да опознаем същината на битието.

Макар че тези идеи днес може да ни изглеждат опростени и неубедителни, трябва да се има предвид, че по това време не е имало сериозни научни знания и дори най-често срещаните феномени (като мълния, замръзване на водата и т.н.) са се обяснявали с богове или чудеса. Ето защо опитите на първите философи са важни първи стъпки в развитието на философската мисъл.

Идеите на първите философи подпомагат появата на няколко други значими философа от досократическия период. Емпедокъл създава концепцията за четирите стихии – земя, въздух, огън и вода. Неговият модел се утвърждава като догма за следващите близо две хиляди години. Демокрит и Левкип развиват изключително влиятелната идея за атомизма, според която всичко е изградено от миниатюрни, невидими и непроменливи частици, които наричат “атоми”.

Друг ранен и много влиятелен философ от този период е Питагор. Той ръководи мистериозна религиозна секта и вярва в реинкарнацията. Смята, че Космосът и цялата реалност се управляват от числа и че тяхната същност може да се изучи и разбере чрез изучаване на математиката. В геометриятата открива съотношения и пропорции (принципи, истини), на които гледа като дадени от Бога.

Към края на Досократическия период на философската сцена излиза и Протагор. Той става известен със своето схващане, че “Човекът е мерилото за всичко”, т.е. че няма абсолютни истини, а всичко е субективно и относително. Вярното за един може да не е вярно за друг и този релативизъм се отнася и за морални ценности като какво е правилно и какво – не.

Всички споменати по-горе видни философи от Досократическия период са представители на Западната философия. Горе-долу по същото време възникват три много влиятелни философски течения, свързани с Източната философия – даоизъм, будизъм и конфуцианство.

Даоизмът (наричан също “Таоизъм”) се появява някъде през 6 век пр.н.е в Китай. Тази философия е описана за първи път в книгата “Дао Дъ Дзин” (Пътят и неговата сила) на Лао Дзъ. Концепцията за “дао” включва разбирането, че светът постоянно се променя и че това по своята същност е неговата хармония. Тя е представена от съюза между безпорядъка и законността, отрицателното и положителното, земята и небето, мъжкото и женското, ин и ян. Даоизмът подчертава връзката между човека и природата и насочва да действаме спонтанно и интуитивно, без желания, амбиции или прибягване до обществени условности. Да водиш добродетелен живот означава да действаш в съответствие с дао, но това никак не е проста работа, отбелязва Лао Дзъ.

Около 560 г. пр.н.е. в Лумбини, днешен Непал, се ражда Сидхарта Гаутама, станал по-късно известен като Буда (“Просветленият”) – родоначалник на будизма.

Макар и тачен от будистите заради мъдростта си, Сидхарта Гаутама – Буда не е месия или пророк и не действа като посредник между Бог и Човека. Достига до своите идеи чрез разсъждения, а не в резултат на божествено откровение и именно това прави будизма колкото религия, толкова и философия, ако не и повече. Буда се занимава главно с въпроса за целта на живота, което на свой ред включва изследване на концепциите за щастие, добродетел и “добър живот”. Негови открития са идеята за “Златната среда”, “Осмократния път”, “Колелото на Дхарма” и мисълта “Вие ставате това, което мислите”.

Почти по същото време през 6 век пр.н.е в Китай твори и Конфуций (Кун Фудзъ). Той се занимава с моралните ценности и делото му е толкова влиятелно, че през вековете конфуцианството се ползва за основа на множество китайски морални и социални практики. Конфуций вярва, че всеки човек може да бъде добродетелен, както и че “трябва да си знае мястото” и ролята, която има във връзките си с други хора. Петте постоянни взаимоотношения, на които обръща особено внимание Конфуций са управляващ-поданик, баща-син, съпруг-съпруга, по-голям брат-по-малък брат и приятел-приятел. За Конфуций верността и искреността са първи принципи на добродетелния живот.

През 5 век пр.н.е. идеите на Конфуций се оспорват от Мо Дзъ, който развива свое философско учение, основано на универсалната любов и безпристрастна грижа към околните, с цел постигане на хармонично и продуктивно общество, без войни и конфликти.

Класически период

Философията получава сериозен тласък на своето развитие именно в Класическия период, а първият голям философ от този период е Сократ – един от бащите на западната философия.

Сократ не е написал нищо, не е основал школа и няма свои теории. Обаче прави нещо друго – постоянно задава въпросите, които го интересуват и при този процес развива нов начин на мислене или нов начин на изследване на онова, което мислим. Това е наречено “Сократов метод” или “Диалектичен метод” (“диалектичен”, защото се осъществява като диалог между противоречиви възгледи). В изясняване на нещата от живота Сократ не заемал страна, а от позицията на човек, който не знае нищо просто задавал въпроси, излагайки противоречия и празнини в доводите, за да се достигне постепенно до прозрения. На Сократ се приписва крилатата фраза “Аз знам, че нищо не знам”.

Вторият голям философ от Класическия период е Платон – ученик на Сократ.

В своите творби Платон комбинира етика, метафизика, политическа философия и епистемология и създава фундаментални философски понятия и системи. Сред най-важните му концепции е Теорията за формите и идеята за света на съвършените Форми или Идеи, който е напълно отделен от материалния ни свят (светът на нашите сетива). Платон използва Алегорията за пещерата, в която познанието за света е ограничено до сенки на реалността и истината. В най-доброто си произведение “Държавата” Платон описва своя идеал за държава – общество, съставено от работници и войни и управлявано от философи-царе.

Третият голям философ от Класическия период е Аристотел.

Аристотел обръща с главата надолу теорията на своя учител Платон и вместо да изпитва недоверие към сетивата, разчита на тях за доказателства в подкрепа на своите теории, които съчетават етика, естетика, политика, метафизика, логика и наука. Системата на Аристотел за дедуктивна логика, с акцент върху силогизма (умозаключение от две предпоставки, например “Всички хора са смъртни. Сократ е човек. Следователно Сократ е смъртен”) е доминиращата форма на логика чак до 19 век. Аристотел е вярвал, че за да постигне щастие, човек трябва да води балансиран живот и да избягва крайностите. Подобна е била и неговата формула за политическа стабилност чрез въздържане от крайностите, т.е. среден път между тиранията и демокрацията. Заради големия си принос към различни клонове на знанието (физика, логика, биология, метафизика, поезия, етика, политика) Аристотел е наричан “Баща на науката”. Сред най-популярните трактати на Аристотел спадат “Поетика” и “Реторика”.

Елинистически период

През Елинистическия период в развитието на Античната философия се оформят по-отчетливо отделните философски школи и подходи. Освен Платонизъм и Аристотелизъм, се развиват още:

• Софизъм – схващане, че целта в аргумента не е търсенето на истината (няма абсолютна истина), а да се победи в спора. В Древна Гърция стремящите се към обществен живот младежи били обучавани от софисти, за да усвоят различните методи за убеждаване в спора. Софист е например Протагор, а някои автори считат, че и самият Сократ.
• Скептицизъм – възглед, че за нас е невъзможно да знаем със сигурност каквото и да е било. Според скептиците въздържането от съждения (няма как да съдим, след като не сме сигурни) е единственият начин да постигнем вътрешен мир. Първият представител на скептицизма е Пирон.
• Кинизъм – убеждение, че следва да отхвърлим всички желания за здраве, богатство, власт и слава и да живеем добродетелно и близо до природата, която изисква само най-необходимото за съществуване. Диоген е най-видният представител на кинизма и по неговите думи “Най-много има онзи, който се задоволява с най-малко”.
• Епикурейство – подход, според който покоят на ума (или спокойствието) е целта на живота. Удоволствието и болката са корените на доброто и злото, а щастие се постига, като се живее мъдро, почтено и справедливо. Епикурейството често се интерпретира неправилно като преследване на сетивни удоволствия, но според самия Епикур, който е основател на тази философия, най-голямото удоволствие се постига единствено чрез знание, приятелство и умерен живот, без страх и болка.
• Хедонизъм – схващане, че удоволствието е единствената съществена ценност за човека. Преследването на удоволствието и насладата са най-висшите цели на човешкия живот. Основател на хедонизма е Аристип, който смятал, че който не се стреми към удоволствие, е извратен.
• Стоизицъм – възглед, според който чрез самоконтрол и отдръпване от нещата, над които нямаме контрол, да станем безразлични към болката и удоволствието, бедността и богатството. Така, според основателя на стоицизма Зенон от Китион, ще живеем в хармония с природата във всичките й аспекти, добри или лоши, и в съответствие с постановеното от върховния законодател.
• Неоплатонизъм – разработена от египетския философ Плотин на база на трудовете на Платон религиозна философия, която оказва силно влияние върху ранното християнство и учи за съществуването на неизразимо и трансцедентно Едно, от което произлиза цялата останала част от Вселената.

Римски период

Философията не играе голяма роля в римската култура, освен стоицизма, на който римляните се възхищават заради акцента му върху добродетелното поведение и изпълнението на дълга. В Римската империя негови основни застъпници са Сенека, Епиктет – автор на “Наръчник за живота”, Цицерон и император Марк Аврелий.

Марк Аврелий е не само могъщ римски управник, но и бележит учен и мислител – реализация на Платоновата идея, че обществото трябва да се ръководи от философите. Автор е на известното произведение “Към себе си”.

Средновековие

През 4-5 век сл.н.е. римското влияние отслабва, християнството се асимилира от римската култура и след падането на Рим Църквата става доминиращата власт в Западна Европа и остава такава почти 1000 години. Европа потъва в “Тъмни векове” и по-голямата част от културата, наследена от Древна Гърция и Рим, изчезва.

Църквата държи монопола върху знанието, а гръцката идея за философията като рационално изследване, което е независимо от религиозната доктрина, просто няма как да съжителства комфортно с нея. Основните усилия на западните философи от този период са свързани с доказване на съществуването на Бог.

Августин Блажени е именно такъв християнски философ. Интересува се особено от проблема за злото и се пита – “Ако Бог е всемогъщ и добър, защо има зло на света?” Това е важен въпрос, тъй като злото е очевиден аргумент срещу съществуването на Бог. Августин разсъждава, че хората са разумни същества, но за да бъдат разумни, Бог е трябвало да им даде свобода на волята. Свободата на волята значи, че можеш да избираш, включително да избираш между добро и зло. По тази причина Бог е трябвало да остави отворена възможността първият човек, Адам, да избере злото пред доброто (да изяде забранения плод от Дървото на познанието). Следователно, хората с техните морални избори, а не Бог, правят възможно съществуването на злото.

Друг философ от този период е Боеций, който живее точно в периода на разпад на Римската империя. Известен е с разрешаването на следния проблем – “Ако Бог знае какво ще направим в бъдеще, как може да се каже, че имаме свободна воля?” Според Боеций хората живеят в потока на времето (минало, настояще, бъдеще), но Бог не е в потока на времето. Той живее във вечното настояще и знае онова, което за нас е минало, настояще и бъдеще по същия начин, по който ние знаем настоящето. Казано по друг начин, Бог предвижда нашите свободни мисли и действия.

Средновековните християнски философи са част от едно движение, наречено “Схоластика”, което се опитва да комбинира логика, метафизика, епистемология и семантика (теорията на смисъла) в една дисциплина и да съгласува философията на древните класически философи (особено Аристотел) с християнската теология.

Подобен философ-схоластик е Анселм Кентърбърийски. Само чрез абстрактни разсъждения, в труда си “За съгласуването на провидението” той създава т.нар. “Онтологично доказателство” за съществуването на Бог и доказва, че е достатъчно дори само да мислим за Бог, за да знаем, че той съществува.

Но вероятно най-великият философ-схоластик и изобщо християнски философ от Средновековието е Тома Аквински.

Според него Библията и разума не трябва да бъдат в конфликт. Тома Аквински следва учението на Аристотел, но прави и сериозни уточнения, сред които констатацията, че Вселената може и да не е съществувала винаги, както и че Бог може да е направил Вселената без хората и после да ги е добавил. За времето, в което е живял Тома Аквински дава обяснения за възникването на Вселената, които днес търсим по-скоро от физиците (Теорията за Големия взрив). Известен е и с петте си рационални доказателства за съществуването на Бог, както и с определението си за кардиналните добродетели и богословските добродетели.

Роджър Бейкън е нещо като изключение и критикува преобладаващите схоластични схващания към този период. Той е един от най-ранните европейски застъпници на научните методи и на емпиризма – теорията, че произхода на цялото знание е в резултат на сетивата.

Докато през Средновековието Западната философия е силно повлияна от Църквата и това я ограничава в силна степен, на Изток нещата не стоят така. Китай и Япония преживяват златен век на поезията и изкуството, а традиционните източни философии съжителстват мирно и щастливо с техните религии.

Същевременно в земите, които са били част от империята на Александър Велики, гръцкото философско наследство се радва на по-голямо уважение, отколкото в Европа. Арабски и персийски учени съхраняват и превеждат творбите на класическите гръцки философи, включвайки идеите им в ислямската култура. Няколко големи ислямски философи оставят имената си в историята.

Първият голям ислямски философ от този период е Авицена.

Авицена (или Ибн Сина) е персийски вундеркинд, който надминава учителите си в логиката, философията и медицината. Съчетава рационалната философия на аристотелианството и неоплатонизма с ислямската теология и разработва собствена система за логика. Докато Аристотел твърди, че тялото и умът на хората са едно и също и че не е възможно нещо да надживее смъртта на тялото, Авицена, чрез експеримента си за “Летящия човек” установява, че душата (умът) е отделна от тялото. Оттам и следва изводът, на Авицена, че душата (умът) е безсмъртна и не се разрушава, когато тялото умре. Той също така представя концепцията за “tabula rasa” – идеята, че хората се раждат без вродено умствено съдържание, което силно повлиява по-късно на емпирици като Джон Лок.

Вторият голям ислямски философ от Средновековието е Авероес (Ибн Рушд). Той има огромен принос към философията по онези години с преводите и коментарите си на трудовете на Аристотел. Авероес помирява религията и философията чрез йерархичната си теория на обществото. Много мюсюлмани не гледат на философията като на допустим предмет за изучаване, но Авероес показва, че критичният и философски подход към религията е много важен. Той смята, че само образованият елит е в състояние да мисли философски, а всички останали трябва да бъдат задължавани да приемат учението на Корана буквално. Според Авероес Коранът е поетично подобие на истината и не дава точна представа за Вселената, но необразованите хора няма как да схванат това.

Третият голям ислямски философ от Средновековието е Джалал ал-Дин Мухаммад Руми, или просто Руми.

По онези години става популярен суфизмът – мистична и естетическа интерпретация на Корана. Руми става майстор-учител в един суфистки орден. Централна в неговата философия е идеята, че Вселената и всичко в нея е безкраен поток на живота, в който Бог присъства вечно. Според Руми човекът е свързващата брънка между минало и бъдеще в непрестанния процес на живот, смърт и прераждане – не като цикъл, а като напредване от една форма в друга, преминаващо през вечността. Престане ли да съществува нещо в една форма, то се преражда в друга форма. Поради това, според Руми, не би следвало да се страхуваме от смъртта и да тъгуваме за загубите. Но за целта трябва да се стремим да растем духовно и да разберем взаимоотношенията “божествено-човешко”, което става най-вече чрез емоциите, подсилвани от музиката, песента и танца.

Еврейският философ Мойсей Маймонид също е известен представител на философската мисъл от Средновековието. Подобно на други философи от Изтока, той също е повлиян от идеите на аристотелианството. Маймонид твърди, че Бог няма атрибути, че не е правилно да го обявяваме за “добър” или “могъщ”, защото Бог не може да бъде дефиниран. Според Маймонид, ние не можем да кажем какво е Бог и отбелязва, че “Когато разумът съзерцава Божествената същност, способностите му се превръщат в неспособности”.

Ренесанс

Средновековната философия завършва с Ренесанс – културно възраждане на класическата цивилизация през 15-ти и 16-ти век. Възобновява се интереса към цялата класическа древногръцка и латинска култура, и философията не остава подмината от тези промени.

Философията през Ренесанса поставя в центъра на своя интерес хората, а не Бог. От религия и схоластизъм фокусът се измества към хуманизъм – убеждение, че хората могат да решават собствените си проблеми чрез разума си и научни методи.

В подобна посока са идеите на Николай Кузански, който развива концепцията за “Не-другият” и подчертава, че Бог няма нищо общо с онова, което човешкият ум е в състояние да проумее.

На границата между Средновековие и Ренесанс твори и Еразъм Ротердамски, интелектуалният баща на европейската реформация.

Еразъм Ротердамски създава трактата “Възхвала на глупостта”. В него Глупостта превъзнася себе си и съвсем рационално привежда доказателства за своето величие от различни области на човешкия бит и познание. Трудът на Еразъм Ротердамски носи сериозното послание, че глупостта (да се разбира наивното невежество) е същностна част от човешката природа и в крайна сметка именно тя ни носи най-много щастие и задоволство. Казано с други думи, най-щастливо живее онзи, който не знае нищо. И обратното – знанието може да е бреме и да доведе до усложнения и проблеми в живота.

Сред първите ренесансови философи е и Николо Макиавели. Неговата философия бележи окончателния преход от теологичното към политическото. В известната си книга “Владетелят” (или “Принцът”) Макиавели излага идеята на своята политическа философия, че “целта оправдава средствата”. Книгата се отличава с решителното си несъобразяване с християнския морал.

Друг философ от Ренесанса е Мишел дьо Монтен. В есе от своя труд “Опити” той изследва интелектуалните и морални опасности, когато живеем сред другите, както и ценността на самотата, т.е. умението да не се влияем от тълпата. “Заразата е много опасна в тълпите. Трябва или да имитирате порочните, или да ги мразите.”, заключава Монтен. Той анализира също и връзката между желанието ни за одобрение от околните и преследването на славата. Обратно на Макиавели, за когото славата следва да е светска цел, Монтен вярва, че постоянният стремеж към слава е най-голямата бариера пред покоя на ума, т.е. спокойствието.

Просвещение

Последният гвоздей в ковчега на църковния авторитет заковава науката. Първо Николай Коперник, после Йохан Кеплер и накрая Галилео Галилей показват, че Земята не е център на Вселената и това преобръща вековните християнски учения. Развитието на науките отваря път за алтернативни обяснения за живота и Вселената, както и за нов тип философия.

Един от първите известни философи от този период е Франсис Бейкън. Като емпирик той смята, че знанието трябва да дойде от сетивен опит. Бейкън е застъпник на научните методи и фокусиране върху практическото експериментиране в науката. Използва индуктивен метод на познание, който влияе върху по-нататъшното развитие на научната методология. За Франсис Бейкън, знанието само по себе си е сила.

Но истинска революция във философската мисъл предизвиква френския философ и математик Рене Декарт. Той е първата фигура в движението “Рационализъм” и голяма част от последвалата западна философия може да се разглежда като отговор на неговите идеи.

Методът на Рене Декарт е да отрече всичко, за което може да има дори подозрение за съмнение (включително ненадеждни сетива, дори собственото му тяло, което може да бъде просто илюзия), за да стигне до единствения неоспорим принцип, че притежава съзнание и е способен да мисли – “Мисля, следователно съществувам”. Декарт твърди също, че нашето възприятие за света около нас и възможността за знание са създадени от Бог и са налице като „вродени принципи и идеи“, т.е. знания, които са единни и всеобщи. Декарт вижда човешкото тяло като вид машина, която следва механичните закони на физиката, докато умът (или съзнанието) е съвсем отделна субект, който не е подчинен на законите на физиката. Идеите на Рене Декарт са внушителни по обхват и се разпростират сред метафизиката, епистемологията, етиката и религиозната философия. Най-значимото му наследство е непреклонната точност на мисленето и отхвърлянето на зависимост от всякакъв авторитет. Въпреки иновациите и смелостта на Декарт, той е продукт на своето време и никога не изоставя традиционната идея за Бог, в който вижда единствената истинска същност, от която произлиза всичко друго.

Втората голяма фигура от движението на рационализма е холандеца Барух Спиноза. В сърцевината на неговата философска система стои представата за “субстанция”. Според Спиноза всички неща на този свят са аспекти на една-единствена субстанция, за разлика от схващанещо за дуализъм на субстанцията, според което всичко във Вселената се състои от два типа неща – материя и съзнание. За Спиноза умът и тялото са едно, а единствената субстанция е правилно да наричаме “Бог” или “природа”. Спиноза счита, че светът е Бог и че Бог е светът, а човешкият ум е част от безкрайния разум на Бог. Най-великата творба на Спиноза е “Етика”, която бива издадена след смъртта му, поради яростните атаки срещу неговите идеи от страна на християнски теолози.

Третият велик рационалист на Просвещението е германецът Готфрид Лайбниц. За да преодолее това, което вижда като недостатъци и несъответствия в теориите на Декарт и Спиноза, в своя най-известен труд “Монадология” Готфрид Лайбниц измисля метафизичната теория за монадите, работещи според предварително установена божествена хармония. Според теорията на Лайбниц действителният свят всъщност се състои от вечни, нематериални и взаимно независими елементи, които той нарича монади, а материалният свят, който виждаме и докосваме, всъщност е просто явление (изява или страничен продукт на основния реален свят). Хармонията между монадите е по волята на всемогъщ и всезнаещ Бог (върховната монада), който организира всичко в света.

В противоположност на континенталния рационализъм се поражда философското направление на британския емпиризъм. Смята се, че според емпириците цялото човешко знание трябва да идва пряко или непряко от опита, който придобиваме само със сетивата си. Това контрастира с мнението на философите рационалисти като Декарт, Спиноза и Лайбниц, които смятат, че знание е възможно да се придобива единствено чрез използване на разума.

Първият британски емпирик е Джон Лок.

Джон Лок твърди, че всички наши идеи, независимо дали са прости или сложни, в крайна сметка се получават от опита и знанието на човека е силно ограничено и не може да надхвърли опита му. Лок, подобно на Авицена преди него, вярва, че умът е tabula rasa (или “чиста дъска”) и че хората се раждат без вродени идеи.

Вторият основен британски емпирик от Просвещението е Джордж Бъркли. Той развива система, известна като нематериализъм, в която се посочва, че основната реалност се състои изключително от мисли и идеи и че хората могат да опознаят тези идеи или възприятия само чрез опита. По този начин, според теорията на Бъркли, един обект наистина съществува само ако някой е там да го види или да го усети – “Да бъдеш означава да бъдеш възприеман”. Според Бъркли безкрайният Божи ум възприема всичко през цялото време и това е причината обектите продължават да съществуват.

Третият и може би най-великият от британските емпирици е Дейвид Хюм.

Дейвид Хюм оспорва основния принцип на рационалистите, а именно че се раждаме с вродени идеи. Хюм смята, че единствено човешкият опит предопределя и ограничава откриването на истините и твърди, че опитът и наблюдението са основите на всеки логически аргумент. Хюм твърди, че макар да можем да формираме убеждения и да правим индуктивни изводи за неща извън нашия опит (чрез инстинкт, въображение и обичай), те не могат да бъдат окончателно утвърдени от разума и не трябва да претендираме за определени знания за тях. Въпреки че Дейвид Хюм никога не се обявява открито за атеист, той открива, че идеята за Бог е безсмислена, тъй като няма начин да стигнем до тази идея с помощта на сетивата. Един от основните трудове на Хюм е “Изследване на човешкия разсъдък”.

В периода на Просвещението творят още много големи философи, сред които:

• Томас Хобс – смята, че човек е биологична машина от плът и кръв.
• Блез Паскал – счита, че въображението е могъща сила, която може и да ни заблуждава, т.е. въображението решава всичко.
• Волтер – борец за социална реформа, но напълно скептичен към повечето философии до този момент. Според Волтер е изключително важно да се съмняваме във всеки “факт” и да поставяме под въпрос всеки авторитет.
• Жан-Жак Русо – твърди, че човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови и че обществото покварява. Неговото мислене за обществения договор и виждането му за принципите “свобода”, “равенство” и “братство” повлияват силно на Френската революция и оттогава досега вдъхновяват радикалните мислители.
• Адам Смит – широко цитиран като баща на съвременната икономика, който смята, че човекът е животно, което сключва сделки. Много известна е неговата метафора за “невидимата ръка” на свободния пазар и книгата му “Богатството на народите”. Оказва голямо влияние върху развитието на съвременния капитализъм, либерализъм и индивидуализъм.
• Едмънд Бърк – смятан за един от основателите на съвременния консерватизъм и либерализъм, въпреки че той също прави може би първата сериозна защита на анархизма.

Към края на Просвещението немският философ Имануел Кант предизвиква още една промяна във философските парадигми и създава течение, наречено “трансцедентален идеализъм”. В много отношения това означава преминаване към периода на съвременната философия.

Имануел Кант се опитва да измести разговора за философията извън рамките на рационализма и емпиризма. Той се опитва да съчетае тези две противостоящи си доктрини в една всеобхватна система. За мнозина книгата на Кант “Критика на чистия разум” е най-значимата творба в историята на съвременната философия. Преди Кант емпирици като Джон Лок поставят акцента върху това, което Кант нарича “сетивност”, а рационалисти като Декарт поставят фокуса върху разбирането. Имануел Кант поддържа тезата, че опитът ни за света винаги включва и двете. Съществуват два свята – нашите тела и външният свят. Основният принос на Кант в етиката е теорията на категоричния императив, че трябва да действаме само по такъв начин, с който да искаме нашите действия да станат универсален закон, приложим за всички в подобна ситуация (морален универсализъм) и че трябва да се отнасяме с другите хора като цели сами по себе си, а не като средства (морален абсолютизъм), дори ако това означава да се жертва по-голямо добро. Кант вярва, че всички опити да се докаже съществуването на Бог са загуба на време, защото нашите концепции за нещата работят правилно само в сетивния свят. В същото време той твърди, че не е ирационално да вярваме в нещо, което не може да бъде доказано.

Съвременна философия

Съвременната философия обхваща най-общо периодите на 19-ти и 20-ти век.

Повлиян в силна степен от идеите на Имануел Кант, през 19 век немският идеализъм заема доминиращо място във философията.

Известен немски философ-идеалист е Йохан Готлиб Фихте. Той счита, че нашите умове създават като реалност всичко, за което мислим. В този идеалистичен свят Азът е активна единица или същност, която съществува извън причинните влияния и е в състояние да мисли и избира свободно, независимо и спонтанно. Според Фихте типът философия, който избираме зависи от типа човек, който сме.

Друг немски философ-идеалист е Фридрих Шелинг. Той е противник на материализма и изказва възгледи за предпочитание на интуицията пред разума, ролята на противоположностите в Аза и съществуването на творящ, абсолютен дух, съвпадащ с безкрайния свят.

Но най-известният немски философ-идеалист от първата половина на 19 век е Георг Хегел.

Централната идея на Георг Хегел е, че всички феномени, от съзнание до политически институции, са аспекти на един-единствен Дух. Под “Дух” Хегел разбира и “ум”, и “идея”. С времето Духът разпознава тези феномени като аспекти на самия себе си и ги присъединява отново към себе си. Този процес на присъединяване и възвръщане Хегел нарича “диалектика”, а ние (които сме аспекти на Духа) разбираме като “история”. Идеята на Хегел променя радикално философския пейзаж.

Друг популярен немски философ-идеалист от този период е Артур Шопенхауер, който е уважавал много Кант, но е изучавал в детайли и източните философии и религии. Неговото схващане е, че всеки човек приема границите на своето собствено зрително поле за границите на света. Шопенхауер е песимист, за когото човечеството е подвластно на прищевките на някаква лишена от мисъл и цел универсална Воля. Според него тя стои в основата на постоянните ни импулси и е причината да живеем в постоянно разочарование и чувство на безсилие в опитите си да осъществим своите желания. Шопенхауер смята, че светът не е нито добър, нито лош, а безсмислен и стремящите се към щастие хора постигат в най-добрия случай задоволство, а в най-лошия – болка и страдание. Шопенхауер предлага да търсим облекчение в естетическото съзерцание на живота, особено в музиката – единственото изкуство, което не се опитва да представи феноменалния свят.

В противовес на идеите на германския идеализъм изпъква Лудвиг Фойербах, който оставя следа с възгледите си материализма и атеизма. Фойербах смята, че в копнежа си за всичко най-добро в човешкия род – доброта, състрадание, любов и т.н. – във въображението си ние сме създали същество, въплащаващо всички тези качества във възможно най-висока степен, и сме го нарекли “Бог”. Следователно теологията – изучаването на Бог – не е нищо друго, освен антропология – изучаване на човечеството.

Един от най-влиятелните и уникални философи от началото и средата на 19 век е Карл Маркс.

Силно повлиян от диалектическия метод на Хегел и неговия анализ на историята, Карл Маркс, подпомогнат от приятеля си Фридрих Енгелс (също немски философ), създава уникална система за политическа философия, която не просто анализира света, а има за цел да го промени. В отговор на разрастващия се капитализъм, Маркс пише “Манифест на комунистическата партия” и “Капиталът” и обосновава редица нови идеи, като концепциите за историческия материализъм, класовата борба, трудовата теория за принадената стойност, буржоазията и т.н. Тези идеи на Маркс получават изключително влияние, силно практически ориентирани са и в крайна сметка стават основа за развитието на редица държави през 20 век.

През 19 век в Англия се развива една много различна философия – утилитаризмът. Школата на утилитаризма е основана от радикалния социален реформатор Джереми Бентъм.

Джереми Бентъм е убеден, че човешката дейност се мотивира от две движещи сили – избягване на болката и преследване на удоволствието. Той обосновава тезата, че всички обществени и политически решения би трябвало да целят най-голямото щастие за най-голям брой хора. Бентъм смята, че когато обществото се управлява от подобен “утилитарен” подход, конфликтите между индивидите могат да бъдат уреждани от законодателите, водени единствено от принципа за пораждане на възможно най-масово удовлетворение. Идеалният вариант е всички да могат да бъдат ощастливени, но ако се налага да се избира, винаги е по-добре да се предпочете мнозинството пред малцинството. Джереми Бентъм дори изобретява алгоритъм за изчисляване на щастието, наречен “Felicific calculus”.

Идеите на утилитаризма на Бентъм се развиват и усъвършенстват от Джон Стюарт Мил, който е син на съмишленика на Бентъм, философа Джеймс Мил.

Джон Стюарт Мил усъвършенства теорията на Бентъм, за да подчертае важността на качеството пред количеството щастие, както и значимостта на интелектуалните и морални удоволствия пред физическите. Според Мил, за да се постигне повече щастие за повече хора е нужно образованието и общественото мнение да работят заедно за установяване на “нерушимо единство” между индивидуалното щастие и доброто на обществото. В резултат хората ще са мотивирани да действат не само за собственото си добро, а и за щастието на всеки. Според Мил е необходимо законодателството да участва в защитата на правото на индивида да преследва личните си цели, като това право следва да бъде ограничавано единствено, ако действията на един са посегателство срещу щастието на друг.

Но не всички европейски философи следват пътя на немския идеализъм или английския утилитаризъм. В Дания се появява един самобитен философ, създал идеи, които по-късно прерастват в движението “екзистенциализъм”. Това е Сьорен Киркегор.

Сьорен Киркегор смята, че животът ни се определя от нашите действия, които на свой ред се определят от нашите избори. Затова от основно значение в живота е как правим своя избор. Киркегор, подобно на Хегел, гледа на моралните решения като на избор между хедонистичното (собственото удоволствие) и етичното, но смята, че моралният избор е абсолютно свободен и субективен. Именно нашата воля определя преценката ни, смята той. Но тази пълна свобода на избора не само, че не е причина да бъдем щастливи, но поражда в нас чувство на безпокойство и страх. Сьорен Киркегор обяснява, че безпокойството е замайването от свободата. Настояването му за важността и свободата на нашите избори и постоянното ни търсене на смисъл и цел дава рамката на екзистенциализма, който се появява по-късно.

По същото време в началото на 19 век в САЩ се развиват други философски идеи.

Ралф Уолдо Емерсън създава движението “трансцедентализъм”, което има своите корени от трансцеденталната философия на Кант, германския идеализъм и романтизма. Трансцедентализмът се опира на желанието религията да се основава на вътрешната духовна или психическа същност на човека.

Хенри Дейвид Торо развива собствена идея за политическа философия, основана на “некомформизма”.

Според Торо “всички добри неща са диви и свободни”, а законите по-скоро потискат, отколкото да защитават човешките свободи. Смята, че всички партии са неизбежно едностранчиви и че политиката им често противоречи на моралните ни вярвания. По тази причина вярва, че дълг на индивида е да протестира срещу несправедливите закони и поддържа тезата, че ако пасивно се позволява на такива закони да влязат в сила, това означава фактически да бъдат оправдани. Торо предлага на гражданина правото осъзнато да протестира чрез отказ от сътрудничество и ненасилствена съпротива и дава личен пример, като отказва да плаща данъци, с които да се подкрепя войната в Мексико и робството. Идеите на Торо контрастират рязко с идеите на Карл Маркс и с революционния дух в Европа по това време, призоваващ за насилствени действия и по-късно са възприети от такива лидери на съпротивителни движения като Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг.

Друго основно американско движение от 19 век е прагматизмът. Негов пионер е Чарлс Пърс. Той обосновава тезата, че значението на дадена концепция е сетивният ефект на нейния обект и тази прагматична максима става основен принцип на прагматизма – вярата, че “истина” е това описание за реалността, което ни върши най-добра работа. Пърс иска да покаже, че много дебати в науката, философията и теологията за безсмислени, тъй като при тях не може да бъде конкретизиран нито един ефект върху сетивата.

Американският философ Уилям Джеймс разширява прагматизма както като метод за анализиране на философските проблеми, така и като теория на истината. За Уилям Джеймс истината на една идея зависи от ползата от нея, т.е. дали прави това, което е необходимо. Джеймс обяснява това с примера на изгубил се човек в гората. Ако той види пътека, е важно да повярва, че тя ще го изведе от гората и така ще се спаси. Но ако не повярва, ще умре от глад в гората. Действайки в съответствие с идеята, че пътеката ще го изведе към спасението, човекът ще я превърне в истина. По този начин и нашите действия и решения правят така, че вярата ни в дадена идея става истина.

Един от най-оригиналните и противоречиви философи на 19 век, оставил следа чак до наши дни, е Фридрих Ницше. Неговият подход във философията е свързан с екзистенциализма.

Идеята, че човек е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато, се появява в най-известната книга на Ницше “Тъй рече Заратустра”. С нея немският философ атакува историята на западната мисъл и християнството. Ницше подчертава, че християнството казва, че всички на този свят не е така важно, както в “следващия”, в който отиваме след смъртта. Това значи, че според християнството следва да се отвърнем от това, което ни се струва важно в този живот и да се опитаме да се издигнем над него, но по този начин ние се отвръщаме от самия живот. Следователно, християнската представа за “човек” ни омаловажава, а освен това Бог е мъртъв. Всичко това кара Ницше да заключи, че трябва да превъзмогнем ограничаващите идеи на християнството и традиционния морал. Ницше аргументира концепциите за “Свръхчовека” и апелира за преоценка на всички висши ценности, които можем да имаме. Идеите на Ницше по-късно влияят на безброй писатели и хора на изкуството през 20 век, както и са интерпретирани и вероятно умишлено тълкувани неправилно от нацистите в Хитлерова Германия.

През 20 век философията продължава своето развитие.

Германецът Едмунд Хусерл е важна фигура във философията в началото на 20 век. Вдъхновен от идеи на Декарт, той създава “феноменологията” – философското изследване на феномена “опит”. Според Хусерл е необходимо да гледаме на опита с научно отношение и пренебрегвайки абсолютно всяко предположение (дори предположението, че извън нас съществува външен свят), да изградим сигурни основи на знанието, които да ни помогнат да се справим с философските проблеми от зараждането на философията.

Виден философ от американската философска школа на прагматизма е Джон Дюи.

За Дюи философските проблеми не са нещо абстрактно и отделно от живота на хората. Те възникват, защото хората са живи същества, които се опитват да си обяснят света в стремежа си да решат как да действат по най-добрия начин в него. Дюи обосновава идеята, че мислим само тогава, когато сме изправени пред проблеми. Пред лицето на непрекъснати проблеми, с които се изправяме, ние хората или можем да призоваваме по-висши същества и скрити сили да ни помогнат, или да се опитваме да разберем света и да придобием контрол върху своята среда. Дюи подчертава, че е много важно да осъзнаем, че никога няма да можем да контролираме или преобразуваме нашата среда до степен, че да се избавим напълно от сигурността. Животът си остава неизбежно рисков. Философията на Дюи оказва огромно влияние в Америка и е голям неговият принос към съвременното прогресивно образование и особено към това, което той нарича “учене чрез правене”.

Голямата депресия е най-тежката икономическа криза на 20 век и тя провокира английския философ Бъртранд Ръсел да преоцени капитализма, работната етика и изобщо понятието “щастие”.

Бъртранд Ръсел иска философията да говори на обикновените хора. Според него, пътят към щастието лежи в организираното намаляване на работата. Ръсел посочва, че историята е пълна с примери на хора, които цял живот са работили здраво, но са печелили толкова, колкото семействата им едва да свързват двата края. Всичко останало от изработеното им е било присвоявано от военни, свещеници и управляваща класа. Тези групи, които са се възползвали от системата, за да се обогатяват, винаги са възхвалявали достойнствата на “почтения труд”, придавайки морален блясък на една несправедлива система. Бъртранд Ръсел твърди, че вярването, че трудът е добродетел нанася огромна вреда и препоръчва да се работи по-малко. Какво би станало, ако работният ден бъде четири часа, пита той? Ръсел акцентира на важността на забавленията и на балансирания живот за постигането на по-голямо щастие.

Лудвид Витгенщайн е друг много известен философ от първата половина на 20 век. Той пише “Логико-философски трактат” и прави извода, че “границите на езика са граници на света”.

Още един много значим философ от този период е Мартин Хайдегер. Той се вълнува от въпроса за човешкото съществуване и за смисъла на битието. На Хайдегер дължим философското разграничаване между автентично (истинско) и неавтентично (неистинско) съществуване. Хайдегер смята, че е важно да осъзнаваме добре факта, че ще умрем, тъй като с идеята за смъртта като крайна точка на нашите възможности започваме да разбираме по-задълбочено какво означава да съществуваш.

В средата на 20 век на философската сцена изгрява звездата на флагмана на екзистенциализма – Жан-Пол Сартр.

Жан-Пол Сартр изследва един от главните философски въпроси на древността – какво е да бъдеш човек и какво ни отличава от всички останали същества. Сартр смята, че хората не са създадени за някаква определена цел. Ние просто съществуваме и нашето съществуване предшества същността ни. Няма универсална, неизменна човешка природа, заявява той, защото не съществува Бог, който би могъл да я предопредели. Ние сме свободни да избираме как да се формираме, макар и действайки в определени ограничения. Ние сме отговорни не само за собствените си избори в живота, а и за въздействието, които те ще окажат на останалите. Тази философия на Жан-Пол Сартс свързва свободата с отговорността и оказва много силно влияние върху целия френски културен и всекидневен живот.

Сред по-ключовите съвременни философи се открояват и имената на:

• Мигел де Унамуно – твърди, че цялото съзнание на човека е съзнание за смърт (осъзнаваме болезнено, че не сме безсмъртни). Според него на смъртта не бива да се гледа като на проблем, който трябва да бъде преодолян, а като на същностна част от живота ни като човешки същества, която трябва да бъде прегърната, за да можем да обичаме истински другите.
• Уилям Дюбоа – неговата философия е свързана с вярата в живота. Дюбоа смята, че единствената възможна смърт е загубата на вяра в перспективите за човешкия прогрес.
• Макс Шелер – смята, че човешкото сърце има своята логика. За разлика от Декарт, който твърди, че коренното качество на човека е, че е “мислещо нещо”, той вярва, че коренното качество е, че човек е “любещо същество”. Именно любовта прави нещата явни за нашия опит, а знанието – възможно.
• Карл Ясперс – философ-екзистенциалист, който смята, че не можем да се обърнем към някой друг, за да ни каже истината. Нужно е да търсим и открием истината сами, със собствени усилия. Тоест, единствено като индивид човек може да стане философ.
• Хосе Ортега и Гасет – той се стреми да проучи как философията може да се включи креативно в живота. За да преобразим света и за да се ангажираме творчески с нашето съществуване, ние трябва да погледнем на живота с нови очи. Да видим не само външните обстоятвлства, но и нашите сътрешни вярвания и предразсъцъди. Трябва да си представяме нови възможности и ново бъдеще, т.е. животът е като поредица от сблъсъци с бъдещето.
• Тецуро Уацуджи – японски философ, който смята, че единственият истински морален избор на индивида минава през саможертва за общността.
• Херберт Маркузе – притеснен е от капиталистическите общества и тяхната “ужасяваща хармония от свобода и потисничество, производителност и разрушителност, растеж и регресия”. Известен е с твърдението, че “това, което е, не може да бъде вярно”.
• Ханс-Георг Гадамер – вярва, че науката не предлага единствения път към истината, както и че историята не принадлежи на нас, а ние принадлежим на историята.
• Карл Попър – интересува се от метода, по който науката изследва света. Стига до заключението, че когато говори за реалността, научното твърдение трябва да е фалсифицируемо.
• Теодор Адорно – заклеймява формите на масова комуникация като телевизия и радио, твърдейки, че водят до ерозия на и на интелекта, и на чувствата. Според него поп културата ни прави глупави и неспособни да действаме морално.
• Симон дьо Бовоар – предизвиква мъжкия свят на философията. Творбата й “Вторият пол” се превръща в едно от най-важните феминистки произведения.
• Арне Нес – норвежки философ и природозащитник. Той смята, че който мисли за бъдещето, трябва да бъде лоялен към природата и говори за “екологичен Аз”.
• Албер Камю – известен екзистенциалист, който вярва, че животът ще се живее много по-добре, ако няма смисъл.
• Мишел Фуко – смята, че съвременната ни концепция за човека датира от 19 век, т.е. че човекът е скорошно откритие.

Сред съвременните философи могат да се откроят също и имената на Ноам Чомски, Жак Дерида, Ричард Рорти и Славой Жижек.

В резюме

Философията ни е дала едни от идеите с най-голямо значение и влияние в историята. Струва си тези идеи да се изучават и познават.

Това обаче не е лесна задача и изисква значителен умствен ресурс. Философските идеи са толкова многообразни, а понякога и така комплексни, че е изключително предизвикателна задача за обикновените хора (към които се причислявам и аз) да осмислят всичко.

И все пак, както е казал Декарт:

“Мисля, следователно съществувам.”

Тази мисъл е една от най-важните идеи във философията и е смятана за повратна точка в мисленето на съвременната епоха. Аз лично я тълкувам и така – полезно е човек да умее да мисли в основните философски категории, защото това е неговият път към постигането на едно по-високо ниво на съзнание и съществуване.

Кратката история на философията по-горе ти дава само най-основни насоки. При добро желание можеш да задълбочиш познанията си, като според мен най-добрият начин за това е чрез четене.

Прочети повече: Кратка история на класическата музика.