Кратка история на джаза

Музиката е уникално изкуство, което не прилича на никое друго. Специално място в нея заема джазът.

Джазът е световно явление със стогодишна история, но за мнозина тази музика продължава да е объркваща и твърде странна. Джазът не е масова (“мейнстрийм”) музика и определено не е по вкуса на всеки.

Има обаче и хора, които оценяват джаза и неговото значение за човека. Издържал изпитанията на XX век, днес джазът вдъхновява, вълнува и провокира творци, предприемачи, учени, поети, философи, спортисти и, разбира се, всякакви най-обикновени хора.

Великият джазмен Луис Армстронг казва:

“Какво е джаз? Човече, ако питаш, никога няма да разбереш.”

А майсторът на пианото Дейв Брубек добавя:

“Джаз означава свобода.”

И двамата са прави. Джазът е най-свободната музика, но е трудно да се обясни с прости думи. Трябва да се почувства и приеме.

В джаза има много сериозно стилово разнообразие. Не е лесно за обикновения човек (и слушател) да се ориентира в един малък космос на джаз-шедьоври, оставени в наследство от стотици велики джазмени.

Ако и ти проявяваш интерес към джаза, но се чувстваш объркан, кратката история на джаза, която следва по-долу, може да ти бъде от полза. Тя представя основните етапи в развитието на джаза и повечето значими джаз творци.

Представената информация в тази статия е опростена, тъй като самият аз навлизам (от 2012 г. насам) в дебрите на джаза. Гледай на това като на помощ от музикален любител-неспециалист (за какъвто се смятам) към други любители-неспециалисти.

За съставянето на този материал съм използвал най-разнообразни източници, в т.ч. и книгата “За джаза накратко” от Саймън Адамс – едно великолепно помагало за всеки начинаещ в света на джаза.

Да започваме.

Какво е джаз?

Джазът е музикално изкуство, което възниква в края на XIX и началото на XX век в южните части на САЩ. Съчетава в себе си африкански и европейски музикални традиции.

Счита се, че думата “джаз” (“jazz”) произлиза от “jasm” – жаргонна дума от периода на 1860 г., която е означавала “жизненост”, “енергия”. В музикален контекст думата “джаз” се използва за пръв път през 1915 г., в статия на вестник “The Chicago Daily Tribune”.

Ключовата характеристика на джаза е липсата на фиксирани правила. Това го превръща в един от най-свободните и разнообразни музикални жанрове в света. Една от запазените марки на джаза е импровизацията.

Инструменти в джаза

Малко са познатите на човечеството инструменти, които не са се появявали в джаза по един или друг начин.

Сред основните от тях (и определящи за джаза) са корнет, тромпет, саксофон, кларинет, тромбон, пиано, контрабас, китара, барабани. Използват се също цигулка, флейта, вибрафон, всевъзможни перкусии…

В джаза се използват както акустични, така и електрически музикални инструменти. Пеенето е характерно за този жанр, но не е задължително.

За кого е джазът?

Разпространено е мнението, че джазът е сложна музика, свързана повече с творческите и интелектуални кръгове, а не с простолюдието. Подобно мнение не е лишено от аргументи, но все пак трябва да се отбележи, че не отразява изцяло реалността.

Всъщност, в наши дни джазът се цени от мнозина представители на средната класа, които са посетители на концерти и купувачи на дискове с джаз изпълнения. Нещо повече – в своя генезис джазът е основната музика на бедните чернокожи жители от южните щати в САЩ.

Освен това, джазът редовно се използва от мейнстрийм поп-културата и е основа за музиката на филми, телевизионни програми и реклами. На практика много хора по света слушат джаз, та дори и неосъзнато.

Тук бих искал да отбележа и още нещо важно. Джазът е най-вече музика за ума и духа и като такава тя има пряко отношение към по-висшите човешки потребности (по Маслоу) – уважение, самореализация и самотрансценденталност.

По-конкретно, джазът помага на човек да развихря своята креативност и да получава силни творчески импулси. Той също така помага на човек да изгражда ново отношение към себе си, към най-важните си близки, към човешките същества и към Космоса като цяло.

Така че, всеки може само да спечели, ако слуша джаз, поне от време на време.

Основни периоди в джаза

Историята на джаза се развива за период от около 100 години.

Ако трябва да опростим нещата, джазът се разделя на три основни дяла, а всеки дял има своите периоди. Всеки период е характерен с нещо, използва предишния период и хронологично го надгражда.

Основните периоди в джаза са както следва:

1. Ранен период

• Рагтайм
• Ню Орлийнс
• Диксиленд

2. Основен период

• Биг бенд / Суинг
• Бибоп джаз
• Куул джаз
• Хард боп джаз
• Соул джаз
• Модален джаз
• Фрий джаз
• Авангарден джаз
• Боса нова

3. Съвременен период

• Фюжън
• Смуут джаз
• Традиционен джаз
• Ейсид джаз
• М-Бейз
• Етно джаз

Нека видим как точно се развива историята на джаза.

Рагтайм

В началото на джаза е Африка. През първата половина на XIX век в САЩ са доведени стотици хиляди роби. След освобождението им в края на Гражданската война през 1865 г. те остават бедни и неграмотни. Докато берат памук или строят железници, те се забавляват, като пеят песни, за да върви по-леко работата. Така в южните щати се появяват първите опити за импровизирана популярна музика с вокално пеене и акомпанимент от банджо или цигулка.

Постепенно чернокожите певци започват да намират достъп до евтини музикални инструменти. Мнозина се научават да свирят и се присъединяват към странстващи музикални групи.

Така се заражда предшественика на джаза – музикалния стил “рагтайм”. Най-известен представител на рагтайма е Скот Джоплин.

Скот Джоплин се увлича от млад по музиката. Той учи класическа музика, както и усвоява пианото. През 1897 г. пише “Maple Leaf Rag” и произведението става толкова популярно, че в края на 1900 г. от нотите му са продадени над един милион екземпляра. И до днес тази творба е най-популярният рагтайм.

Ето как звучи рагтаймът:

Рагтаймът придобива огромна известност за времето си и достига бързо до широката публика. Тази музика процъфтява в публичните домове на Ню Орлийнс и в други големи южни градове на САЩ, а където а намесен секс, успехът е сигурен.

Освен Скот Джоплин, в този жанр си изграждат репутация Юби Блейк (1883 – 1983) и Ървинг Бърлин (1888 – 1989). Колоси на класическата музика като Дебюси, Сати и Стравински използват елементи от рагтайм в произведенията си.

Ню Орлийнс

Някъде по същото време, в което се ражда рагтаймът, се появява и стилът “jass”, което значи “джаз. Той също намира прием в бордеите на Ню Орлийнс, в които има музика на живо за забавление на клиентите и за да ги разсейва от напрегнатото ежедневие. Сексът и джазът вървят ръка за ръка още от самото начало.

Джазът не произлиза от една конкретна личност, но световната джаз общност се обединява около мнението, че първият джаз изпълнител е корнетистът Бъди Болдън (1877 – 1931).

За Бъди Болдън не се знае много. От неговото време е останала само една снимка и никакви записи. Той обаче притежава легендарна слава. Болдън формира група, чийто репертоар се състои от популярни танци, блус и преработки на рагтайм. Групата свири на шест инструмента, което разкрива корените на джаза – корнет, тромбон, барабани, кларинет, китара и контрабас. Животът на Болдън завършва трагично – той се разболява от шизофрения, а след като счупва кана в главата на тъща си, е въдворен в лудницата през 1907 г., където умира непризнат години по-късно.

Въпреки, че няма запазени записи, ето как вероятно е звучала музиката на Бъди Болдън от тези първи месеци и години на джаза. Клипът е трейлър на филма “Болдън”, посветен на първата легенда на джаза:

Множество последователи подемат тази музика с ентусиазъм, майсторство и импровизации – Джери Рол Мортън (1885 – 1941), Фреди Кепард (1889 – 1933), Бънк Джонсън (1879 – 1949) и други, за които ще стане дума по-долу. Новите джазмени свирят своята буйна и весела музика, която започва да трупа популярност в унисон с разрастващите се мащаби на Ню Орлийнс.

Типичният стил на свирене на джаз в тези години е бил следният: корнетистът е бил водещият солист, кларинетистът е добавял орнаменти и цвят, тромбонът е давал отчетливост на музиката, а контрабасът и барабаните осигурявали ритъма.

За съжаление, и от този период в историята на джаза, продължил до 1917 г., няма записи.

Диксиленд

През 1917 г. САЩ се включва в първата световна война. Това е и годината, в която се прави първият студиен запис в историята на джаза.

Парадоксално, но първият джаз запис се прави не в родината на джаза Ню Орлийнс, а в Ню Йорк, при това от петима музиканти, които са бели момчета, въпреки, че са от Ню Орлийнс. Групата им се казва “Ориджинъл Диксиленд Джаз Бенд” и е в състав Ник ла Рока (корнет), Лари Шийлдс (кларинет), Еди Едуардс (тромбон), Хенри Ригас (пиано) и Тони Спарго (барабани).

“Ориджинал Диксиленд Джаз Бенд” започват кариерата си, като свирят джаз в стила на Бъди Болдън. След като през 1916 г. правят много успешен концерт в ресторант “Райзенвебер” в Манхатън, те получават покана за пробен студиен запис, но той завършва с неуспех – “Columbia Records” отказва да ги издаде. Една година по-късно, през 1917 г., звукозаписната компания “Victor Records” записва две студийни песни – “Livery Stable Blues” и “Dixie Jazz Band One-step”. Това са първите записани джаз композиции, които получават незабавен комерсиален успех. “Ориджинъл Диксиленд Джаз Бенд” популяризират джаза, дават на публиката забавление и представят новаторски за времето си подходи.

Ето как звучи “Livery Stable Blues” от “Ориджинъл Диксиленд Джаз Бенд”:

Биг бенд / Суинг

Периодът “Биг бенд / Суинг” в джаза обхваща приблизително времето между двете световни войни. В рамките на на около 25-30 години джазът израства много и поставя солидна основа за развитие.

Голяма фигура от този период е Луис Армстронг (1900 – 1971) – корнетист и тромпетист.

Луис Армстронг има трудно детство. Той е син на проститутка от Ню Орлийнс, изоставен е от баща си при раждането и расте в бедност. Армстронг започва кариерата си на музикант на корабите по река Мисисипи, след което става част от известната група “Креол Джаз Бенд” на Кинг Оливър. През 1925 г. в Чикаго сформира своя група – “Хот Файв”, която впоследствие се разраства до “Хот Севън”. Благодарение на групата си, Армстронг получава възможност да блесне като солист с блестяща техника и силна емоция. Придобива статут на музикална звезда, прави турнета, участва във филми. Печели огромна слава и богатство и се превръща в емблематично име за историята на джаза.

Ето как звучи една от най-известните композиции на Луис Армстронг – “West End Bules” (1928 г.):

Някъде в тези години пианото започва да се изявява като по-специален джаз инструмент. Първоначално пианото се развива в света на джаза по-скоро като част от ритъм секцията, но през 20-те години на XX век за първи път се появяват пианисти, които приковават вниманието на публиката в качеството си на виртуозни солисти. Изгряват звездите на гения на пианото Арт Тейтъм (1909 – 1956), създателя на чарлстона Джеймс Джонсън (1891 – 1955), Фетс Уолър (1904 – 1943) и др. Появява се и техниката на свирене “страйд” – плъзгащо движение с лявата ръка нагоре и надолу по клавишите.

Ето една илюстрация на виртуозността на Арт Тейтъм:

В тези години репутацията на джаза все още не е особено добра, поради “нецензурния” имидж и връзките му с публичните домове на Ню Орлийнс. Америка обаче харесва джаза и в частност Ню Йорк – център на развлеченията и звукозаписната индустрия.

Ето защо е нужна промяна. Тя идва с Пол Уайтмен (1890 – 1967).

Уайтмен е бял, образован и музикално грамотен. Утвърждава се като ръководител на един от най-популярните биг бендове през 20-те и 30-те години на XX век и пресата му дава прозвището “Кралят на джаза”. Уайтмен прави записи на много голям брой композиции, които се превръщат в световни джаз стандарти. Сред най-популярните му записи е и този на джаз концерта “Рапсодия в синьо”, написан от Джордж Гершуин по поръчка на Уайтмен.

Нека чуем изпълнение на “Рапсодия в синьо”:

Самият Джордж Гершуин (1898 – 1937) оставя дълбока следа на джаз небосклона с творчеството си като джаз композитор, въпреки, че в същото време е и завършен композитор на класическа музика. Освен “Рапсодия в синьо”, за която стана дума по-горе, той създава и големия хит “Summertime”, който първоначално е ария от операта му “Порги и Бес”:

Отново по това време на джаз сцената излиза саксофонът и постепенно заменя кларинета. Изгрява звездата на един от най-големите джаз музиканти в периода между двете световни войни – Сидни Беше (1897 – 1959).

Сидни Беше е американски музикант от Ню Орлийнс, който купува сопран-саксофон от магазин за музикални инструменти в Лондон. Научава се да свири и чрез сопран-саксофона се превръща в това, което е Армстронг за тромпета. Свири с въздействащо присъствие и изумителна изразност, като развива собствен стил със сложна и плавна техника, без да подражава на никого. На негово име има кръстен площад в Антиб, Южна Франция – мястото, където се провежда ежегоден джаз фестивал. Сидни Беше е неудържим пътешественик и прави турнета в различни страни. Известен е и като побойник и дори лежи една година във френски затвор заради престъпление с огнестрелно оръжие.

Да чуем една прекрасна композиция от Беше – “Si tu vois ma mère”, изпълнена от друг голям, но съвременен майстор на саксофона – Оливие Фран. Тази композиция намира място и във филма на Уди Алън “Полунощ в Париж” (2011 г.)

По това време творят също джазмени като корнетиста Бикс Байдербеке (1903 – 1931), певицата и “Империатрица на блуса” Беси Смит (1898 – 1937), певицата и “Майка на блуса” Ма Рейни (1882 – 1939) и др.

Една истинска джаз институция от този период е пианистът Дюк Елингтън (1899 – 1974).

Дюк Елингтън е роден във Вашингтон в семейство на прислужник. Получава първоначално музикално образование и започва да свири в клубове в Харлем. На тази основа той разгръща качествата си и се превръща в първокласен пианист, композитор и ръководител на група. Изтънченото му сценично присъствие му спечелва благородническия прякор “Дукът” (“Херцогът”). Композициите на Елингтън са над 2000, сред които има стотици популярни песни. Написва над двадесет сюити, седем мюзикъла, музика за шест филма, три религиозни концерта и дори една опера! Оркестърът на Елингтън е най-доброто за онова време.

Нека изслушаме една от най-известните композиции на Дюк Елингтън, която се е превърнала в запазена марка на неговия бенд – “Take The A Train” (1941):

През 30-те години на XX век много популярни стават биг бендовете – големи оркестри с по 14-15 члена, в които иматромпети, тромбони, саксофони и ритъм секция с четири инструмента – пиано, китара, контрабас и барабани. Тези мощни оркестри процъфтяват особено след премахване на сухия режим в САЩ, където внезапно отново може да се пие, а с това и да се танцува. Така на крилете на танца пристига суингът – бърза и танцувална джаз музика.

С появата на суинга изгрява и звездата на кларинетиста Бени Гудман (1909 – 1986) и неговата група “Кинг ъф Суинг”.

Бени Гудман е известен като “Кралят на суинга”. Той е нетипична джаз звезда – бял, евреин, кларинетист. Има успех сред по-образованата публика, която оценява смесицата от енергичен суинг и безупречно музикално майсторство. Гудман е първият джаз музикант, който прави паралелна кариера в класическата музика (има записи на концерти за кларинет на Моцарт, Стравински и др.) Триумфът на Гудман е през 1938 г., когато изнася първия джаз концерт в престижната зала “Карнеги Хол”.

Нека чуем известното суинг парче “Sing, Sing, Sing” (1937 г.) от бенда на Бени Гудман:

Периодът на биг бендовете и суинга е белязан и от присъствието на Флечър Хендерсън (1898 – 1952), Чик Уеб (1902 – 1939) и Каунт Бейзи (1904 – 1984), които създават и ръководят прочути големи джаз оркестри.

Това, което е Армстронг за тромпета и Беше за сопран-саксофона, Колман Хокинс (1904 – 1969) е за тенор-саксофона.

След Колман Хокинс тенор-саксофонът става основен инструмент за джаза с емоционалния си и властен звук. И до ден днешен мнозина асоциират джаз музиката именно с този инструмент. Хокинс има романтично-баладичен стил на свирене, уравновесен и прецизен. Корените му са в суинга, но той не спира да се развива и по-късно преминава в боп джаза. Негов е и първият боп запис, през 1944 г.

Да изслушаме едно от най-известните изпълнения на Хокинс – “Body and Soul” (1939):

В периода на биг бендовете и суинга се развива успешно кариерата на майстора на тенор-саксофона Лестър Йънг (1909 – 1959), буги-вуги изпълнителите Пайн Топ Смит (1904 – 1929), Мийд Лукс Луис (1905 – 1964), Албърт Еймънс (1907 – 1949) и Пийт Джонсън (1904 – 1967) и др. През 1932 г. във Франция се основава първия джаз клуб в Европа – “Hot Club de France”, в който се изявяват китаристът Джанго Райнхарт (1910 – 1953) и цигуларят Стефан Грапели (1908 – 1997). През 1938 г. се основава най-известната звукозаписна компания за джаз в света – “Blue Note Records”.

Изгрява и звездата на Били Холидей (1915 – 1959).

Животът на Били Холидей олицетворява типичния начин на живот в джаза – алкохол, наркотици, проституция, несполучливи връзки, изстъпления… Отличителният белег на Били Холидей е гарденията в косите, но тя всъщност скрива изгореното с маша ухо, причинено от заспиване поради злоупотреба с алкохол преди представление. Дългите й бели ръкавици пък прикриват следите от игли по ръцете. Гласът й обаче е магнетичен – тих, топъл, с малък диапазон, със странен тембър и чувствена бленда. Като певица, Били Холидей олицетворява съвършенството на ритъм и мелодия.

Да послушаме песента “Body and Soul” на Били Холидей:

Бибоп джаз

По време на Втората световна война джазът претърпява важно развитие, като поема в коренно различна посока. Появява се бибоп джаза, известен още като боп.

Появата на бопа не се приема еднозначно. Някои джазмени, в т.ч. и великият Луис Армстронг, категорично не желаят да свирят боп, тъй като в него липсва запомняща се мелодия, няма еднозначен ритъм, не става за танцуване… За разлика от суинга, който още с появата си е прегърнат с голям ентусиазъм, с бопа се случва точно обратното – обръщат му гръб. В крайна сметка обаче бибопът успява да си извоюва място под слънцето и остава завинаги в историята на джаза.

Всичко с бибопа започва в “Минтъс Клъб” в Харлем, където свирят тромпетистът Дизи Гилеспи, саксофонистът Чарли Паркър, пианистът Телониъс Монк и барабанистът Кени Кларк. Колективно или индивидуално, те все повече загърбват суинга и започват да създават по-сложна музика.

За разлика от големите бендове на суинга, новата музика бибоп се изпълнява от по-малки групи от 4-5 души. Свири се усложнено, с изменени акорди, прибавени тонове, забързано… Всичко това преобръща джаза с главата надолу.

Един от музикантите, които поставят бибоп джаза право на основната сцена, е саксофонистът Чарли Паркър (1920 – 1955).

Чарли Паркър е за джаза това, което е Пабло Пикасо за рисуването. Паркър е основоположник на модернизма в джаза, като свири сложна и объркваща музика. Той преобразява джаза с бърза мисъл и сръчни пръсти. Докато свири, той обича да спира неочаквано, да добавя акценти на необичайни места, да сменя темпото, но всеки път солата му се получават отлично – без усилие и с изключително мек тон. Всичко, което Паркър прави, изглежда като детска игра. Влиянието на Чарли Паркър върху следващите джазмени (не само саксофонисти) е огромно.

Ето едно характерно изпълнение на Чарли Паркър от първите години на бибопа – “Now’s The Time” (1945):

Второто голямо име от периода на раждането на бибоп джаза е това на тромпетиста Дизи Гилеспи (1917 – 1993).

Дизи Гилеспи е емблематична фигура за джаза, в частност за бибопа. Той свири с огромна изобретателност на специален тромпет, превърнал се в негова запазена марка. През 1953 г., по време на един купон някой пада на тромпета на Гилеспи и огъва тръбата му под ъгъл нагоре. Оттогава Гилеспи свири именно на огънати тромпети, защото, според него, чува звука по-остро. Гилеспи участва в първите боп записи още през 1944 г. под ръководството на Колман Хокинс, работи съвместно с Чарли Паркър и достига впечатляващо ниво на композиране и изпълнение. Дизи Гилеспи става посланик на джаза по света, обикаляйки го от името на Държавния департамент на САЩ, както и по инициативи на ООН. Благодарение до голяма степен на неговите усилията, джазът успява да получи признание за изкуство.

Ето една от известните бибоп композиции на Дизи Гилеспи, превърнала се в джаз стандарт – “Groovin’ High”:

В същото време, в което Паркър и Гилеспи развиват джаза чрез своите саксофон и тромпет, се появяват нови звездни пианисти. Сред тях едни от най-добрите са Бъд Пауъл (1924 – 1966), Оскар Питърсън (1925 – 2007) и Нат Кинг Кол (1917 – 1965). Появява се класическото джаз трио – пиано, контрабас и барабани, в което пианото има водеща соло роля.

Но когато говорим за пианист в стил бибоп, най-много изпъква името на Телониъс Монк (1920 – 1982).

Мелодиъс Тънк, както го нарича жена му, е велико име в джаза. Той свири чудата, дръзка музика, с дразнещи ноти и дълги, неочаквани паузи. До двадесет годишна възраст Монк не се интересува особено от музика, но после изведнъж наваксва. Страни от другите и предпочита да посещава клубовете сам в извънработно време, за да репетира. За първи път влиза в студио през 1944 г. и още тогава записва велика композиция – “Round Midnight”. За Монк етикетът “гений” е съвсем уместен. През 1964 г. е на корицата на списание “Time” – изключително рядко признание за джаз музикант. След като обикаля света и показва на какво е способен, през 1971 г. се оттегля от джаза.

Да послушаме “Round Midnight” (1947), за която стана дума по-горе, от Телониъс Монк:

Вероятно тук е мястото да отдадем заслуженото на няколко жени, оставили голяма следа в джаза.

Първата (и най-известната от всички) е Ела Фицджералд (1917 – 1996).

Ела Фицджералд стартира кариерата си през 30-те години на XX век, като певица в биг бенда на Чък Уеб. Когато той умира, Ела дори поема ръководството на оркестъра. Партнира си с Луис Армстронг, Дюк Елингтън, Оскар Питърсън и много други звезди в бранша. След Втората световна война започва да гради солова кариера и постепенно евоюлира от пеенето на суинг и блус към бибоп и традиционен поп. През своята богата кариера Ела Фицджералд си изгражда репутацията на най-признатата джаз певица, не без участието на влиятелния импресарио Норман Гранц (1918 – 2001), основател на звукозаписна компания “Verve”.

Предлагам ти да изслушаме Ела Фицджералд и Луис Армстронг, с техния хит “Cheek to Cheek” (1956):

Няколко съвременнички на Ела Фицджералд изпъкват също така силно, особено когато става дума за бибоп джаз.

Сред тях е Сара Вон (1924 – 1990), получила прозвището “Кралицата на бибопа”. Сара Вон изпъква със съвършена интонация и истински импровизаторски качества и развива прекрасна кариера във вокалния джаз.

Ето един прекрасен концерт на живо на Сара Вон (1969):

Трябва да се спомене й Дайна Уошингтън (1924 – 1963). Нейните изяви й спечелват прозвището “Кралица на блуса”. Твърди се, че Уошингтън е най-популярната чернокожа жена – музикален изпълнител през 50-те години на XX век.

Ето едно класно изпълнение на “Teach Me Tonight” от Дайна Уошингтън:

Заслужава си да се отбележи и Бети Картър (1930 – 1998), известна с прякора “Бети бибоп”, чиито сценични изяви стават легендарни заради уникалната й връзка с публиката.

Ето едно характерно изпълнение на Бети Картър (1993):

И най-накрая, ще отдадем залуженото на Кармен Макрей (1922 – 1994). Тя е джаз певица, родена за бибоп – с ясен и леко дрезгав глас.

Да послушаме едно изпълнение на Кармен Макрей от 1986 г.:

Куул джаз

В контраст на забързания и сложен бибоп стил, след Втората световна война се ражда още едно много важно направление в джаза – “куул джаз”. Тази музика е по-хладна (cool), по-лека, в по-умерено темпо. Куул джазът възниква в Ню Йорк и доминира през 50-те години на XX век.

За раждането на куул джаза е “виновен” тромпетистът Майлс Дейвис (1926 – 1991).

Майлс Дейвис е вероятно джаз музикантът с най-мащабно, иновативно и влиятелно творчество, разпростряло се над различни джаз стилове и повлияло на огромен брой джазмени оттам нататък. Той започва да свири в групата на Чарли Паркър и се движи в среда на авангардни музиканти, които търсят нов звук. Заедно с други много известни джазмени, за част от които ще стане дума по-долу, Дейвис създава “Майлс Дейвис Бенд” – нонет от деветима музиканти, и налага стил на по-замислена и ефирна джаз музика. Групата му издава албума “Birth of the Cool” (1957), който се счита за родоначалник на куул джаза. В своята богата 50-годишна кариера Дейвис създава голям брой впечатляващи композиции и албуми, но и се развива непрекъснато. Никой друг джаз музикант не се преобразява толкова много пъти, както Майлс Дейвис. Води бурен живот, в който има много наркотици и напрегнати ситуации. Най-продаваният му албум е “Kind of Blue”, издаден през 1959 г. Тъй като Майлс Дейвис има фундаментално влияние върху развитието на джаза, по-надолу отново ще стане дума за него и творчеството му.

Но засега, докато сме на темата за куул джаза, нека чуем една от композициите от албума “Birth of the Cool” – “Boplicity”:

Значима част от успехите на Майлс Дейвис се дължат на пианиста и аранжор Гил Еванс (1912 – 1988). Той взема ключово участие в едни от най-успешните албуми на Дейвис (сред които “Miles Ahead” и “Sketches of Spain”) и има голяма роля в създаването на основите не само на куул джаза, но и на последващи стилове като модален джаз, фрий джаз и фюжън.

Незаменима част от групата на Майлс Дейвис и друг основен “виновник” за раждането на куул джаза е баритон-саксофонистът Джери Мълиган (1927 – 1996). През 1952 г. той формира квартет, в който обединява усилия с друг емблематичен джазмен (и другар в наркотиците) – тромпетистът Чет Бейкър (1929 – 1988). Те създават красиви и мелодични куул джаз пиеси, посрещнати с голям ентусиазъм от публиката.

Една от тях е хитът “My Funny Valentine”:

Скоро, след като куул музиката на Дейвис и Мълиган си създава име на Изток, на Запад, в слънчева Калифорния, други музиканти прегръщат новия стил в джаза. Сред тях пианистът Дейв Брубек (1920 – 2012), чийто квартет предизвиква сензация в САЩ. Албумът “Take Five” продава 1 млн. копия през 1961 г., а неговият саксофонист Пол Дезмънд (1924 – 1977) се сдобива със славата на един от най-изтънчените куул солисти.

Нека чуем (и видим) големия хит “Take Five” на Брубек и компания:

Хард боп джаз

Както бе отбелязано по-горе, куул джазът се появява като реакция на бибопа. Така възниква и хард бопа – като реакция на куул джаза. И не, че бибопът някога се е оттеглял, за да бъде заменян от хард бопа, но все пак между двата стила има малки разлики.

Казано най-просто, бибопът е от 40-те години на XX век, а хард бопът – от 50-те. Хард бопът е земна, екстровертна музика, с шумни барабани, силен бас, леко свирене на пианото и мелодии, в които има много соул и блус. Това е една типична градска джаз музика.

Двама тромпетисти изпъкват, когато стане дума за хард боп.

Първият е Клифърд Браун (1930 – 1956), който е ученик на Дизи Гилеспи. Съвместно с барабаниста от групата на Чарли Паркър – Макс Роуч (1924 – 2007), двамата основават квинтет, който свири в хард боп стил.

Да послушаме Браун и Роуч с тяхното парче “Joy Spring” (1954):

Вторият тромпетист, взел участие в хард бопа, е не кой да е, а Майлс Дейвис. След флирта си с куул джаза и поредно залитане по наркотиците, той се увлича по хард боп, в т.ч. и сформира най-известния за времето си квинтет, специализиран в този стил.

Да послушаме малко типичен хард боп от албума “Relaxin'” (1956) от квинтета на Майлс Дейвис:

Огромен принос към хард бопа има и групата “Джаз Месинджърс” на барабаниста Арт Блейки (1919 – 1990).

В своята 35 годишна история “Джаз Месинджърс” на Арт Блейки преминава през всякакви метаморфози и няма един и същи състав от музиканти за повече от две години. В групата свирят първокласни хард боп изпълнители, които там набират скорост, след което преминават на друго място, където ги очаква още по-голяма слава. Арт Блейки е постоянна сила и неостаряващ двигател на тази изключителна група.

Да изслушаме известната композиция “Moanin'” на “Джаз Месинджърс” (1958):

В този период твори и тенор-саксофонистът Сони Ролинс (1930 г.) Той изпъква с мощен тон и виртуозно свирене, но на три пъти прекъсва музикалната си кариера, за да я преосмисли и подобри творчеството си.

Да чуем една от най-популярните композиции на Ролинс – “St. Thomas” (1957):

Но представянето на хард бопа, а в по-широк смисъл и на джаза, няма да е същиото, ако не споменем контрабасиста, пианист и композитор Чарлз Мингъс (1922 – 1979):

Чарлз Мингъс свири с някои от най-големите имена в джаза, сред които Луис Армстронг и Чарли Паркър. По-късно прави своя собствена група. Създава свободна от всякакви мисловни ограничения музика. Създадените от него композиции, особено от периода между 1956 и 1963 г. са истински шедьоври на джаз изкуството.

Да чуем изключителната композиция “The Black Saint and the Sinner Lady” на Мингъс (1963), в която той, освен в качеството си на композитор, свири и на пиано и контрабас. Самият Мингъс определя оркестралния стил като „етно фолк и денс музика“. В оркестъра вземат участие цели 11 души!

Соул джаз

Някъде в този период се оформя една подразновидност на хард бопа – т.нар. “соул джаз”. Не напълно разцъфнал стил, той обогатява хард бопа със соул, госпел и фънк елементи. Характерен е с по-леки мелодии и улавящи слуха характерни и повтаряши се закачки. Раждането на соул джаза се свързва с появата на електрическия орган Hammond, който веднага влиза в употреба.

Една от най-ярките звезди на соул джаза е Рей Чарлс (1932 – 2004).

Рей Чарлс съчетава в музиката си соул, госпел и блус. Като по-млад (и сляп) пианист, той е последовател на Нат Кинг Кол, но след това твърдо се установява в соул, госпъл и ритъм енд блус музиката. Създава множество световни хитове, а мантрата му е “Genius + Soul = Jazz”.

От албума “Genius + Soul = Jazz” (1960), нека чуем една композиция на Рей Чарлс:

Други характерни представители на соул джаза са пианистът Джими Смит (1928 – 2007), саксофонистът Джулиън Адърли (1928 – 1975), тромпетистът Лий Морган (1938 – 1972), пианистът от “Джаз Месинджърс” Боби Тимънс (1935 – 1974) и др.

Модален джаз

Отново в този период се ражда т.нар. “модален джаз”. Това е стил в джаз музиката, при който няма смяна на акорди (за разлика от бибопа и хардбопа), поради което е спокойна, медитативна музика, понякога дори меланхолична.

Пример за модален джаз е един от най-продаваните джаз албуми на всички времена – “Kind of Blue” (1959 г.) на вездесъщия Майлс Дейвис. От този албум ти предлагам да изслушаш популярната композиция “So What”:

Модалният джаз оказва силно влияние върху цяла плеяда джазмени. Двама от тях – Бил Еванс и Джон Колтрейн, участват в записа на “Kind of Blue” на Майлс Дейвис, но така също и оставят ярка следа със своето собствено творчество – както в модалния джаз, така и в други джаз направления.

Бил Еванс (1929 – 1980) е един от най-добрите джаз пианисти на всички времена.

Бил Еванс е тих, деликатен музикант, чийто чувствителен и експресивен подход към джаза го поставят в контраст с какафоничния звук на бопа. Той предпочита да свири в трио и съумява да сформира един от образците за джаз трио заедно с Пол Моушън (барабани) и Скот Лафаро (бас). Ревностен почитател на книгите, философията и източните религии, Еванс за съжаление се пристява към наркотиците и това води до смъртта му.

Да послушаме “Like Someone in Love” в изпълнение на Бил Еванс (1962):

Фрий джаз

Докато Майлс Дейвис развива модалния джаз на Източното крайбрежие в САЩ, в Лос Анджелис се ражда фрий джаза.

Да се дефинира фрий джазът е просто невъзможно, тъй като той е събирателно понятие на множество индивидуални стилове. Общото между тях е отхвърляне на обичайната хармонична, мелодична и ритмична структура на джаза заради свободата в личното изживяване на джаз изпълнителите.

За раждането на фрий джаза е “виновен” мултиинструменталистът Орнет Коулман (1930 – 2015) и неговия албум “Free Jazz” от 1960 г.

Орнет Коулман започва своя път в джаза като саксофонист. Рано-рано той отказва да приеме конкретна роля и започва да експериментира, като свири дръзка музика като никой друг по това време. Много критици не успяват да преглътнат липсата на разпознаваема линия в композициите на Коулман. Джазменът се чувства пренебрегнат и дори преднамерено неразбран, поради което през 1962 г. дори се оттегля за три години от сцената. Когато се завръща, той свири на цигулка и тромпет.

Една от популярните композиции на Коулман, които илюстрират добре звука на фрий джаза, е “Lonely Woman” (1959):

Ако Орнет Коулман не бе съществувал, най-вероятно за баща на фрий джаза щеше да се смята Сесил Тейлър (1929 – 2018). Той стартира като класически пианист, който учи пиано и теория в музикална консерватория. Интересът му към джаза се развива по-късно. Тейлър стига до възможно най-високи технически висоти на пианото, в своя сложен и нерядко дори труден за слушане джаз. Музиката му е шеметна и шумна. Често той подлага на истинско изпитание за издържливост публиката си, тъй като е способен да свири максимално енергично в продължение на 3-4 часа.

Да изслушаме “I Love Paris” (1959) на Сесил Тейлър:

Време е най-после да представим и Джон Колтрейн (1926 – 1967) – един от най-значимите джазмени на всички времена и истинско олицетворение на фрий джаза.

Джон Колтрейн е невероятен саксофонист и звезда от висш ранг. Той остава в историята на джаза като един от неговите основни експериментатори. Всичко, което Колтрейн е изсвирил, звучи дълбоко емоционално. Колтрейн участва в “Kind of Blue” на Майлс Дейвис, след което създава свои собствени популярни композиции в модалния джаз, но основният му принос е във фрий джаза. Два албума на Колтрейн се открояват в това отношение – “A Love Supreme” (1964) и “Ascension” (1965). С творчеството си Колтрейн оказва влияние на всеки саксофонист и джаз музикант по света и до днес. Поради зависимост от хероина, Колтрейн получава рак на черния дроб и умира на 40 годишна възраст.

Ето въвеждащата композиция “Acknowledgement” от “A Love Supreme” – един албум, изграден като хвалебствен химн към Бога:

Авангарден джаз

Свободният джаз, разгърнат и популяризиран от Колтрейн, съвпада с движението за граждански права в САЩ. Свободата в политическия и социален живот, така желана от афроамериканската общност, търси нови експресивни форми в музиката. Така възниква авангардния джаз – демократична свободна форма на джаз, в която няма много правила.

Първоначално “авангарден джаз” и “фрий джаз” са синоними и може да се каже, че Орнет Коулман и Сесил Тейлър са колкото фрий джаз, толкова и авангард джаз изпълнители. През късните 60-те години на XX век авангардният джаз се откроява и обособява като стил в джаза с право на собствен живот.

Делото на Колтрейн продължават в авангардния джаз саксофонисти като Фароа Сандърс (1940), Арчи Шеп (1937), Албърт Айлър (1936 – 1970) и Ерик Долфи (1928 – 1964).

Водеща фигура в авангардния джаз е тропметистът Бил Диксън (1935 – 2010), който през 1964 г. организира серия от шест концерта (пред публика от не повече от 65 души на вечер), останали в историята като “Октомврийска революция”. В тези концерти вземат участие бъдещите звезди на авангард сцената, а така също се създава и Гилдията на джаз композиторите.

Част от тази гилдия е например Карла Блей (1938) – джаз композитор, пианист и лидер на джаз групи, известна още и като “Кралицата на авангардния джаз”. Това изпълнение на живо на групата на Карла Блей през 1976 г. олицетворява добре авангардния джаз:

Друг много известен джаз композитор и музикант от този период е Сън Ра (1914 – 1993).

Истинското име на Сън Ра е Херман Пуул Блаунт, но едва ли някой го помни с него. Сън Ра е ексцентричен композитор, пианист и лидер на легендарната джаз група “Аркестърът” (“The Arkestra”), която има почти 40 години активна сценична дейност. Сън Ра е експериментатор, космически философ, афрофутурист – с две думи, завършен артист. Сън Ра се интересува живо от новите технологии и през 1955 г. е един от първите, които се сдобиват с електрическо пиано.

Нека изслушаме “Love in Outer Space” от групата на Сън Ра “The Arkestra”:

Много характерни представители на авангадрния джаз са и музикантите от група “The Art Ensemble of Chicago”.

“The Art Ensemble of Chicago” е сформирана през 1968 г. Поради своя авангарден характер, музиката им била възприемана бавно в САЩ, та чак се наложило групата да се премести в Париж за 18 месеца. По това време Париж бил убежище за чернокожи музиканти и осигурявал благоприятна среда за развитие на експерименталния джаз. Групата смесвала различни стилове със специфично етно звучене, като използвала всевъзможни инструменти, в т.ч. всякакви малки свирчици, рогчета и перкусии. По време на престоя си в Европа, “The Art Ensemble of Chicago” използвали в концертите си около 500 различни инструмента.

Няма как да се опише с думи музиката на “The Art Ensemble of Chicago”, тя трябва да се види и чуе:

Боса нова

Боса нова е характерен стил с корени от куул джаза, но роден някъде на юг по плажовете на Рио де Жанейро. Тази специална смес от бразилска самба и куул джаз създава един от най-нежните джазови ритми, които светът познава.

Създател на боса нова е китаристът Жоао Жилберто (1931 – 2019), известен като “Баща на боса нова”.

Жоао Жилберто започва да пее на 18 години. През 1959 г. прави запис на “Chega de Saudade” и с него е дадено началото на стила “боса нова”. През 1964 г. заедно със саксофониста Стен Гец (1927 – 1991) издава албума “Getz/Gilberto”, с която е включена песента “Girl From Ipanema”. Този албум се продава в милионен тираж и прави боса нова известна по света. Жоао Жилберто е съпруг на Аструд Жилберто (1940) и баща на Бебел Жилберто (1966) – и двете известни боса нова певици.

Да послушаме първата боса нова песен в света – “Chega de saudade” (1959) на Жоао Жилберто:

А това е известният хит “Girl From Ipanema” (1964), в изпълнение на Аструд Жилберто и Стен Гец на саксофона:

Другите ключови имена за появата на боса нова са тези на Антониo Карлoс Жoбим (1927 – 1994), който е автор на музиката на “The Girl from Ipanema”, и Винисиус ди Мораис (1913 – 1980), който е автор на португалския текст на “The Girl from Ipanema”. Двамата участват в създаването на голям брой песни в стил “боса нова”.

Фюжън

През 1967 г., когато умира Колтрейн, рок музиката вече е завладяла света. На мода са електрическите инструменти като електрическата китара, електрическата бас китара, електрическото пиано и др.

За да оцелее, джазът трябва да евоюлира и да възприеме голяма част от изразните средства на рока. Така възниква фюжънът с всички негови проявления – джаз фънк, джаз рок и др.

Пионер в използването на електрически инструменти в джаза е не кой да е, а Майлс Дейвис. В кариерата си той преминава през различни стилове и във всички тях се стреми да бъде новатор. Фюжънът не прави изключение!

Емблематичен за фюжъна е албумът “In a Silent Way” (1969), записан с две електрически пиана, електрически орган и електрическа китара, и разбира се, там някъде е сопран-саксофонът на Майлс Дейвис.

Да чуем част от “In a Silent Way”:

Където се появява Майлс Дейвис, там застават и негови музиканти – такива, с които е свирил в различни свои формации. Конкретно в областта на фюжъна, те дори успяват да го задминат по популярност и успехи.

Един подобен фюжън джаз музикант е британският китарист Джон Маклафлин (1942).

Джон Маклафлин е удивителен виртуоз на електрическата китара. Първоначално свири с Майлс Деквис, но през 1971 г. основава групата “Mahavishnu Orchestra”, в която се комбинира хард рок с индийска чувствителност, което води до качествен джаз рок. Музиката на Маклафлин стъпва на нова инструментална техника, в унисон с новите технологии, които ползва, и е проста и изчистена.

Предлагам ти да чуеш изпълнението “You Know You Know” (1971) на “Mahavishnu Orchestra”:

Друга ярка фигура във фюжъна е пианистът Чик Кърия (1941).

Чик Кърия е член на групата на Майлс Дейвис, но през 1972 г. основава своя собствена група, която става много известна – “Return to Forever”. Свири както на акустично, така и на електрическо пиано, както и композира активно. Стилът му е лек, виртуозен и еклектичен, със силно застъпени латино, класически и дори прогресив рок елементи. Много от композициите на Кърия, като “Spain”, “500 Miles High”, “La Fiesta” и “Windows”, се превръщат в джаз стандарти. И в наши дни Чик Кърия е изключително активен джазмен, като си сътрудничи с широк кръг музиканти.

Да послушаме вероятно най-известното творение на Чик Кърия – “Spain” (1973):

Трети изключително авторитетен джазмен от сцената на фюжъна е пианистът Хърби Хенкок (1940).

Кариерата на Хърби Хенкок не започва безоблачно, но през 1973 г. той прави пробив с албума “Headhunters”, който е ярък пример за джаз фънк от висок клас. Това създава добра репутация както за Хенкок, така и за фюжъна (джаз рока), който получава силен тласък с голям брой почитатели и музиканти в този стил.

Ето композицията “Watermelon Man” от албума “Headhunters” на Хърби Хенкок:

Още един музикант на Майлс Дейвис, при това отново пианист, има сериозен принос във фюжъна. Това е Кийт Джаред (1945).

Кийт Джаред започва да свири в групата на Арт Блейки, а след това и с Майлс Дейвис. Постепенно той изгражда репутация на изключителен солист на пиано, а така също и лидер на група. Черпи вдъхновение от традициите на джаза, но така също и от западната класическа музика, госпела, блуса и етно-фолк музиката. През 1975 г. записва на живо албума “The Köln Concert”, в който представя свои соло импровизации на пиано. Този албум се превръща в най-продаваният соло албум в историята на джаза.

Тук обаче бих искал да споделя с теб нещо друго от богатата музикална биография на Кийт Джаред – негово участие на една сцена с Майлс Дейвис през 1970 г.:

Последното име, което ще намери място в настоящия преглед на звездите на фюжън/джаз рока е това на китариста Пат Метини (1954).

Още като тинейджър, Пат Метини преподава в престижния “Бъркли Колидж ъф Мюзик”, преди да започне да свири в група, изявявайки се първоначално като “куул китарист”. Основател е на “Pat Metheny Group”. Звукът му е изящен, изчистен, лесен за възпроизвеждане, което ражда фюжън/джаз рок от висока класа. Метини е носител на 20 награди “Грами” и е единственият музикант, печелил “Грами” в 10 категории.

Да чуем “Bright Size Life” от Пат Метини:

Смуут джаз

Някъде в средата на 70-те години се ражда една нежна разновидност на фюжъна, която съчетава в себе си джаз с поп и блус – смуут джаз.

Смуут джазът е предлага красива и романтична музика, в която човек може да се потопи и да се наслаждава дълги часове. В смуут джаза обаче липсва каквато и да е импровизация, поради което много заклети фенове, както и джаз критици, дълго време не го приемат за истински джаз.

Първият албум в стил “смуут джаз” е “Touch” на саксофониста Джон Клемър (1946) от 1975 г., от който ти предлагам да чуеш една композиция:

Смуут джазът набира световна популярност през 80-те години на XX век, когато певици като Анита Бейкър (1958) и Шаде (1959) създават голям брой хитове.

Голямо име в смуут джаза е и саксофонистът Кени Джи (1956), чиято популярност е най-висока след албума му “Breathless” (1992), от където бих искал да споделя с теб нещо красиво:

Традиционен джаз

След разцвета на фрий джаза и фюжъна във всичките им разнообразни форми, съвременният период на джаза включва едно завръщане към корените на джаз музиката. Това завръщане е познато като “традиционен джаз”.

Става дума за течение в джаза, възникнало някъде през 80-те години на XX век, което гравитира около наследството на джаз класици от ранга на Луис Армстронг и Дюк Елингтън, както и най-доброто от периода на хард бопа от 50-те години на века.

Основна фигура в това течение става тромпетистът Уинтън Марсалис (1961).

Уинтън Марсалис е виртуозен тропметист, композитор и лидер на групи. Той има огромен принос за популяризирането на джаза и класическата музика сред по-младото поколение. Носител е на редица награди “Грами” и е първият джазмен с награда “Пулицър” за музика. Записва отлични албуми с класическа музика и е първият музикант, който в една година печели “Грами” за джаз и класическа музика едновременно. Най-вероятно, ако зависеше от Уинтън Марсалис, джазът щеше да се върне назад, към времето на своите корени.

Този великолепен концерт под ръководството на Уинтън Марсалис през 2009 г. казва всичко за неговата музика:

Много музиканти, които правят кариера във фюжъна, в определен момент решават да се върнат към основите на джаза и започват да записват акустични албуми.

Сред тях са Чик Кърия и Хърби Хенкок. Други, които са експериментирали преди време с електронния звук, се завръщат отново към акустиката – Бил Еванс, Стан Гец… Дори самият Майлс Дейвис, който е свързан главно с фюжъна, дава своя принос в това отношение.

Ейсид джаз

Джазът продължава да се развива и една специфична фюжън комбинация от електронни звуци, запомнящи се мелодии и вокално пеене, води до появата на ейсид джаз. Жанрът произлиза от клубната сцена на Лондон през 80-те години и се разпространява до САЩ, Япония, Източна Европа и Бразилия.

Когато говорим за ейсид джаз, няма как да не отбележим групи като Brand New Heavies, Incognito и Jamiroquai, например. Тези групи правят голям брой световни хитове, на границата между джаз, поп, диско, електронна музика и фънк.

Добра илюстрация на ейсид джаза е например песента “Still a Friend of Mine” (1993) на Incognito:

М-Бейз

Отново през 80-те години на XX век възниква “М-Бейз” – особено течение в джаза, създадено от млади афроамерикански музиканти като саксофониста Стив Коулман (1956) и неговата група “Five Elements”. М-Бейз се стреми да постигне баланс между структура и импровизация.

Поради спецификата си, това течение не получава сериозна дългосрочна подкрепа от джаз почитателите, въпреки, че има своите силни моменти.

Етно джаз

Завършваме прегледа на историята на джаза с направлението “етно джаз”.

Етното много често е синоним на т.нар. “уърлд мюзик” – световна музика, която черпи идеи и сила от традициите на различни народи от цялата Земя – от Африка, Северна и Южна Америка, Източна Европа, Балканите и др. Към днешна дата етно джазът (уърлд мюзик) е много актуален тренд.

Това изпълнение на Теодосий Спасов (1961), например, е достатъчно да се разбере какво означава “етно джаз”:

Джаз от България

По-горе, сред имената на изтъкнати джазмени, споменах само едно име на българин. Направих го съвсем съзнателно, тъй като исках да отделя специално място на тази тема към края на тази статия.

А мястото е специално, защото България определено има с какво да се похвали по отношение на джаза. Без претенции за изчерпателност, ще изброя някои от най-значимите джазмени от нашата страна:

• Милчо Левиев (1937 – 2019) – джаз музикант, композитор, аранжор и пианист, работил през голяма част от живота си в Съединените щати. Удостоен с орден „Стара планина“ за извънредно големите му заслуги към България в областта на музикалното изкуство.
• Теодосий Спасов (1961) – виртуозен изпълнител на кавал с национална и световна кариера в областа на етно джаза и уърлд мюзик.
• Веселин Николов (1938) – саксофонист и основател на джаз група „Бели, зелени и червени“ през 1971 г.
• Людмил Георгиев (1930 – 2003) – легендарен саксофонист, лидер на джаз група, доайен на българския джаз.
• Вили Казасян (1934 – 2008) – джаз музикант, композитор, аранжор и пианист. Дългогодишен диригент на биг бенда на БНР.
• Йълдъз Ибрахимова (1952) – една от най-популярните изпълнителки на джаз в България, която се радва на световна кариера.
• Симеон Щерев (1943) – флейтист, педагог и композитор. Признат е за един от най-добрите джаз флейтисти в света.
• Анатолий Вапиров (1947) – съветски и български джаз саксофонист и композитор. През 1985 г. емигрира в България. От 1992 е организатор на Международен джаз фестивал “Варненско лято”.
• Антони Дончев (1959) – виртуозен пианист и композитор. Основател на джаз формация “Акустична версия” през 1985 г. и диригент на биг бенда на БНР от 2011 г.
• Марио Станчев (1948) – джаз пианист, емигрирал във Франция през 1980 г. и превърнал се в известно име на френския джаз.
• Христо Йоцов (1960) – виртуозен барабанист, перкусионист и композитор. Основател на джаз формация “Акустична версия” през 1985 г. Професор по ударни инструменти.
• Ангел Заберски-син (1969) – пианист, аранжор и композитор на джаз и класическа музика. Голям популяризатор на джаза, участник в многобройни музикални проекти.
• Стоян Янкулов (1966) – популярен перкусионист. Свири още пиано, тарамбука, тъпан, дръмбой и барабани. Популярен с името “Стунджи”.
• Живко Петров (1970) – пианист, композитор, музикален продуцент и аранжор. Основател на различни джаз формации, сред които и популярното джаз три JP3.
• Камелия Тодорова (1954) – джаз певица с национална и международна кариера.

Други отлични български джазмени са още и Георги Дончев, Любомир Денев, Росен Захариев, Михаил Йосифов, Димитър Карамфилов, Георги Корназов, Васил Петров, Владимир Карпаров, Димитър Семов, братя Владигерови, Веселин Веселинов – Еко, Димитър Бодуров и др.

Заслужава да се отбележи и джаз критикът, журналист, преподавател и автор на книги Владимир Гаджев (1944) – човек с енциклопедични познания на историята, развитието и тенденциите в българския, европейски и световен джаз. Някои от неговите книги са “Милчо Левиев. Артистът не е самотен остров”, “Теодосий Спасов. Преследващият звуци” и “Когато Западът среща Изтока”.

Да чуем (и видим) майсторството на Милчо Левиев, който изпълнява “Imagine” на Джон Ленън и “Bulgarian Boogie” (1990):

Какво е бъдещето на джаза?

Очевидно е, че джазът притежава богато и вълнуващо минало. Но как стои въпросът с неговото бъдеще?

Аз лично не съм експерт и трудно мога да се ангажирам с прогнози, но като цяло, бих искал да откроя няколко най-общи акцента:

• Джазът се слуша от по-зрели, смея да кажа и по-интелигентни хора. Това не е масова “мейнстрийм” музика, по която масово се увличат тълпите, тъй като изисква повече търпение, самовглъбяване и култура, за да бъде слушана и разбирана. Джазът вероятно никога няма да е толкова популярен като поп музиката.
• Това на свой ред изважда извода, че джазът (и особено някои негови разновидности, като например фрий джаза) е елитарно изкуство. Той е за подбрана аудитория и изисква известна подкрепа (от държавата или меценати), за да съществува.
• В същото време, джазът е по-жив от всякога. Ако вземем за пример една малка България, която е по-скоро в периферията на световния джаз, навсякъде има джаз музиканти, джаз групи, джаз фестивали, джаз концерти… Това означава, че има и публика за джаз и вероятно винаги ще има.
• И най-накрая, важно е да се знае, че има разлика между “джаз” и “качествен джаз”. Майсторството в джаза не идва бързо, нужни са дълги години на усърдна работа и креативно отношение. Това, че си изпял няколко песни или че си изсвирил нещо някъде още не те прави величина в джаза. Както отбелязва Уинтън Марсалис, “Джазът не е просто “я да видим как ще ми се получи това парче”. Джазът е нещо силно структурирано, което произлиза от традицията и изисква сериозно обмисляне и изучаване.” Ролята на медии, журналисти и специалисти в това отношение е много важна – да популяризират джаза, но и да образоват публиката, за да може тя да си изгражда високи хужожествени критерии за стойност в джаза.

В резюме

Мнозина никога няма да разберат джаза, няма да го обикнат. Слушането на джаз понякога изглежда така трудна и рискована задача.

Великият Майлс Дейвис казва:

“Не се страхувайте от грешките. Няма такива.”

Тази мисъл е важна, защото подчертава че джазът изисква креативно отношение и излизане от зоната на комфорт. Грешки в живота има непрекъснато, но не са ли именно те онези “болки на растежа”, които водят до израстване? Чрез джаза човек развива своя ум и израства по пътя си към постигане на едно по-високо ниво на съзнание и съществуване.

Кратката история на джаза по-горе ти дава само най-основни насоки. При добро желание можеш да задълбочиш познанията си, като според мен най-добрият начин за това е чрез слушане – концерти на живо, аудио записи, радио програми, клипове или стрийминг в интернет. Четене на допълнителна информация (за джазмени и техни композиции) и осмисляне на произведението в исторически и обществен контекст също ще ти помогнат да разшириш и задълбочиш културата си в тази необятна сфера.

Прочети повече: Кратка история на класическата музика.