Имануел Кант. Биография и идеи

Имануел Кант е изключително влиятелен германски философ, който оставя ярка следа с идеите си, които бележат прехода от философията на Просвещението към периода на съвременната философия.

Имануел Кант предизвиква промяна във философските парадигми и създава течение, наречено “трансцедентален идеализъм”, в което съчетава двете противостоящи си класически доктрини – рационализъм и емпиризъм, в една всеобхватна система.

Как преминава животът на Имануел Кант? Каква е неговата философия? И какво е значението на идеите му в наши дни?

Биография на Кант

Имануел Кант е роден през 1724 г. в бедно занаятчийско семейство в Кьонигсберг, Прусия, днешен Калининград, Русия.

Кант израства в скромна и набожна среда, която се застъпва за силна религиозна отдаденост, лично смирение и буквално разбиране на текстовете на Библията. През живота си той никога не напуска своя роден град.

През 1740 г. Кант постъпва в Кьонигсбергския университет, където изучава философия, физика и математика. През 1755 г. започва да чете лекции в него, но професорско звание получава едва след петнадесет години – през 1970 г.

В по-голямата част от живота си Кант търпи материална нужда и само след като става признат мислител и съчиненията му се разпространяват и го прославят далеч зад пределите на Германия, пруското правителство му определя заплата – 62 талера годишно – като помощник на библиотекаря на кралската библиотека в Кьонигсберг.

Животът на Кант е подреден и логичен. За да не губи никакво време, той става най-редовно в 5 часа сутринта, пие чай, изпушва една лула и започва работа. След това изнася лекции в университета, а следобед излиза на разходка точно в 16,30 ч. – по едно и също време всеки ден, и минава нагоре и надолу по улицата точно осем пъти. Разказват, че хората в Кьонигсберг си сверявали часовника по разходките на Кант.

Дисциплината, с която Кант организира ежедневието си, му позволява да се превърне в изключително продуктивен автор на многобройни книги и есета. В главни негови трудове се превръщат “Критика на чистия разум” (1781), “Основи на метафизиката на нравите” (1785), “Критика на практическия разум” (1788), “Критика на способността за съждение” (1790).

Неортодоксалните възгледи на Кант са причина през 1792 г. крал Фридрих Вилхелм II да му забрани да преподава в университета. Пет години по-късно Кант се връща към своята професия, след смъртта на краля.

Въпреки, че е общителен и духовит човек, Имануел Кант никога не се жени и няма деца. Умира през 1804 г., когато е на 80 години.

Кант и трансцеденталният идеализъм

До Кант философията се разделя на две основни течения – рационализъм и емпиризъм. Всяко от тях на практика отрича другото, а корените им можем да проследим назад във времето чак до Платон и Аристотел.

Рационалисти са например философи като Рене Декарт и Готфрид Лайбниц. Рационалистите поставят фокуса върху разбирането на света с помощта на разума и смятат, че хората, които разчитат само на сетивното знание, виждат света, но не го разбират.

На свой ред, емпирици са философи като Джон Лок, Джордж Бъркли и Дейвид Хюм. Емпириците смятат, че цялото човешко знание идва пряко или непряко от опита за света, който придобиваме само със сетивата си.

Коя от двете точки за разбиране на връзката ни с реалността е вярната – рационалната или емпиричната?

Имануел Кант предлага трета алтернатива!

Кант счита, че съществуват два свята – светът на опита, усещан от нашите тела, и светът, какъвто е сам в себе си. Тази голяма идея той разгръща в книгата си “Критика на чистия разум”.

Знанието ни за тези два свята идва по два начина – чрез т.нар. “интуиции”, получени от пряко усещане на света, както и чрез т.нар. “концепции”, идващи индиректно от нашето разбиране. Част от знанието ни – както от сетивността, така и от разбирането – идва от емпирични доказателства, докато друга част е известна априори. Тези два източника на знание работят заедно.

Да вземем за пример една книга. Без концепцията за “книга” по принцип няма как да знаем, че дадена наша интуиция е именно за книга. Без интуиция за “книга” никога не бихме узнали, че съществуват книги.

Тоест, за да опознаем нещата извън нас трябва да знаем, че са извън нас. Някакво знание за пространството, а и времето извън нас трябва да е налице, за да можем да изучаваме това пространство и време емпирично. Трябва да сме запознати с пространството априори.

Тъй като е априорно, подобно пространство не спада към нещата в света и това Кант нарича “нещото само по себе си” – нещо, което е отделно от нашата сетивност и следователно е външно за умовете ни.

Имануел Кант пише:

“Аз признавам, че вън от нас съществуват тела, т.е. неща, макар сами по себе си са съвършено неизвестни за нас, но за които ние знаем по представите, възбуждани от нас с тяхното влияние върху нашата сетивност.”

Философската позиция, че дадено състояние или дейност на ума предхожда и е по-фундаментално от нещата, които преживяваме, се нарича “идеализъм”, а Кант определя своята позиция като “трансцедентален идеализъм”, според която за да разберем света са нужни и разум, и опит.

Някои аспекти на съществуващото, в такъв случай, винаги ще бъдат недостижими за нас. Въпреки това, чрез задълбочен размисъл можем да постигнем по-голямо разбиране, отколкото бихме могли да имаме чрез чисто емпиричен или научен подход.

Ние можем да опознаваме т.нар. “феноменален свят” чрез сетивата си – небе, коли, сгради и всичко останало и не можем да видим т.нар. “ноуменален свят”, но той се спотайва зад всичките ни преживявания и е това, което съществува на по-дълбоко ниво – априорно познание. Подобно познание е независимо от опита, т.е. знаем го преди да имаме опит за него.

Великото прозрение на Имануел Кант е, че можем чрез силата на разума да открием качества на собствения си ум, които обагрят целия ни опит. Всичко, което възприемаме, се случва във времето и пространството, но филтрирано през нашите умове. Ние нямаме пряк достъп до реалността и състоянието на света и никога не можем да премахнем филтъра на умовете си, за да видим нещата такива, каквито са в действителност. Длъжни сме да се съобразяваме с нашите умове и без тях сме неспособни да изживеем каквото и да е било.

Следователно, всичко, което можем да направим, е да приемем, че филтърът на ума съществува и да разберем как той влияе и оцветява това, което преживяваме.

Имануел Кант отбелязва:

“Човешкият разум е обезпокояван от въпроси, които не може да игнорира, но и на които не може да отговори.”

Кант и категоричният императив

Освен с метафизичните заключения на трансцеденталния идеализъм, Имануел Кант оставя ярка следа и с идеите си в областта на етиката, разгърнати в книгата му “Критика на практическия разум”.

Нека си припомним притчата за добрия самарянин. Добрият самарянин помага на човек в нужда, когото вижда да лежи край пътя. Всички други хора просто го подминават. Какво е превърнало добрия самарянин в добър и защо той оказва помощ на нуждаещия се човек?

Ако самарянинът е помогнал на човека в нужда, защото е смятал, че по този начин ще си осигури място в рая, според етичния възглед на Кант това изобщо не би било морална постъпка. По-скоро, това би било приемане на човека като средство за получаване на нещо – средство за постигане на цел.

Ако добрият самарянин е помогнал просто от състрадание – това също не би било морална постъпка. Съчувствието и съжалението са ирелевантни на моралността на действието, според Кант. Състраданието е част от характера на човека, но няма нищо общо с правилното и грешното. Кант счита, че емоциите не бива да се намесват в моралността – дали ги имаме, или не, е до голяма степен въпрос на случайност или късмет. Да бъдеш добър и морален следва да е нещо, което всеки разумен човек да може да постигне чрез собствените си избори.

Ако обаче добрият самарянин е помогнал на човека в нужда, защото смята, че това е негов дълг и е правилното нещо, което всички трябва да направят при тези обстоятелства, тогава според Кант добрият самарянин е морално добър човек.

По сходен начин подхожда Имануел Кант и с друга етична дилема – да се казва винаги истината или да е позволено да се излъже понякога, ако ситуацията го изисква. Според него, да се лъже е погрешно от морална гледна точка, дори и ако истината понякога може да е неизгодна за нас или околните. Казването на истината трябва да е без изключения, това е абсолютно задължение на всеки. Подобно абсолютно задължение Кант нарича “категоричен императив”.

Категоричните императиви са заповеди, които се различават от хипотетичните императиви. Хипотетичните императиви приемат формата “Ако искаш X, направи Y”, например “Ако искаш да избегнеш затвора, не кради”. Категоричните императиви са различни. Те ни инструктират, например “Не кради!” Подобни заповеди ни казват какъв е дългът ни.

Имануел Кант счита, че моралността е система от категорични императиви. Наш морален дълг е да спазваме всички категорични императиви, независимо от последиците и обстоятелствата.

Това е именно нещото, което ни отличава от животните или машините – за разлика от тях, ние можем да разсъждаваме за изборите си. Ние не действаме просто по инстинкт или на база на чисто обективни причини, а въз основа на множество субективни причини и ценностна система. Имануел Кант смята, че истински важното е кои са принципите и максимите, които обосновават нашите действия и твърди, че човек трябва да действа само на основата на максими, които подлежат на универсализиране, т.е. максимите да важат за всички, без да правим изключения от тях или да създаваме “специални ситуации” само за нас.

Тук на помощ идва въпроса “А ако всички правеха това?” Например, можем да преценим, че в дадена ситуация е по-добре да излъжем за нещо дребно, за да спечелим някаква изгода. А ако всички правеха така и лъжеха, според собствената си преценка? Нима тогава светът нямаше да е ужасно място, обитавано единствено от лъжци? Нима щеше да ни е приятно всички постоянно да ни лъжат и мамят?

Голямата идея на моралната философия на Кант е, че човек не трябва да се разглежда като средство за постигане на каквато и да е било цел – той самият е тази цел. Tрябва да действаме само по такъв начин, с който нашите действия да станат универсален закон, приложим за всички в подобна ситуация (морален универсализъм) и да се отнасяме с другите хора като цели сами по себе си, а не като средства (морален абсолютизъм), дори ако това означава да се жертва по-голямо добро.

Кант и Бог

Инануел Кант не признава теологическата идея за предмет на познанието и отрича възможността за рационално опознаване на Бога.

Кант разглежда подробно различните доказателства за битието на Бога (онтологическо, теологическо, космологическо) и установява, че те не са логически и философски издържани. Като основно в редицата от доказателства Кант смята т.нар. “онтологическо доказателство”, развито още от Анселм Кентърбърийски, според което е достатъчно дори само да мислим за Бог, за да знаем, че той съществува.

Мисълта за съществуването на Бог и действителното му съществуване не са едно и също нещо, отбелязва Кант. Съществуването не е логически белег на понятието и не може да бъде изведено от понятието просто чрез неговото анализиране.

За Кант е еднакво невъзможно както теоретичното доказване за съществуването на Бог, така и теоретичното опровергаване на съществуването му. По терминологията на трансцеденталния идеализъм концепции като “Бог” и “душа” са “неща в себе си”, т.е. те са извън сетивния ни опит и няма възможност за логическото им доказване.

С подобни възгледи, Имануел Кант проявява агностицизъм. Според него Бог е недоказуем теоретически и е нещо, което ще бъде завинаги неизвестно и непознаваемо за човека.

В същото време, Кант вярва в Бог. Той твърди, че въпреки че би било суеверие или ирационално дело да вярва в нещо, което не може да бъде емпирично доказано или демонстрирано, всъщност не е ирационално да вярва в нещо, което не може да бъде доказано. В този смисъл, Кант проявява фидеизъм – философско течение, което отдава предимство на вярата пред знаниието.

Цитати от Кант

Имануел Кант е известен с крилати мисли, които въплащават мъдростта му и отношението му към света:

• “Ако загине справедливостта, човешкият живот няма да има вече никаква стойност.”
• “Дайте на човека всичко, което желае, и той в същия миг ще почувства, че това всичко не е всичко.”
• “В брачния живот съчетаната двойка трябва да образува нещо като единна морална личност.”
• “Добродетелта е победа на волята над природата.”
• “Ако истината ще ги убие, оставете ги да умрат.”
• “Геният – това е талантът да се изобрети това, на което не може да се обучава или учи.”
• “Добротата е наше задължение.”
• “Характерът е способност да се действа съгласно принципите.”
• “От такъв крив пън като човека, нищо право няма да издялаш.”
• “Богатството не е в това, което имаме, а в това, без което можем.”
• “Всичко, каквото казвам и пиша, го мисля; но не пиша и не казвам всичко, каквото мисля.”
• “Една от най-несъмнените и чисти радости е отдихът след работа.”
• “За мъжа няма нищо по-обидно от това да го нарекат глупак, а за жената – че е грозна.”
• “Искреността е съществена част от характера. Тя е една от главните цели на възпитанието.”
• “Който знае как да удовлетвори желанията си, е умен; който знае как да ги победи, е мъдър.”
• “Колкото повече навици, толкова по-малко свобода.”
• “Човек е единственото същество, което се нуждае от възпитание.”
• “Наказанията, налагани в изблик на гняв, не достигат целта си.”
• “Не върви постоянно да се дават награди на децата. Те стават егоистични и развиват продажен начин на мислене.”
• “Има заблуждения, които не трябва да се опровергават. Трябва да се дадат на заблудения ум такива знания, които ще го просветят. Тогава заблуждението ще изчезне от само себе си.”
• “Този, който се превръща в пълзяща твар, може ли след това да се оплаква, че са го сгазили?”
• “Няма защо да се опасявате да бъдете опровергани; следва да се опасявате от друго – да не бъдете разбрани.”
• “Няма никаква стойност животът на хора, отдадени само на наслади, без разум и без нравственост.”
• “Човек, който желае да бъде уважаван, е длъжен да уважава всички.”

В резюме

Имануел Кант е изключително влиятелен философ, благодарение на който немската философия прогресира особено бързо, а философи като Йохан Готлиб Фихте, Фридрих Шелинг и Георг Хегел развиват нови направления и оказват влияние на мисленето през целия XIX век, от романтизма до марксизма.

За мнозина книгата на Кант “Критика на чистия разум” е най-значимата творба в историята на съвременната философия. Благодарение на идеите на трансцеденталния идеализъм, много съвременни мислители разделят философията на две части – на всичко станало преди Кант, от една страна, и на всичко станало след Кант, от друга.

Прочети повече: Кратка история на философията.