Поредната лятна изпитна сесия във висшите учебни заведения започна. Студентите се явяват на изпити и с това искат да покажат какво са научили. От своя страна, преподавателите оценяват наученото, поставяйки съответната оценка.
Ще кажете, позната история, нима има нужда да се занимаваме с нея?
Да, има такава нужда. Тя е така значима, че изисква задълбочен анализ по темата “Има ли значение какво се научава в университета по дисциплините “Управление” и “Човешки ресурси”?”
Напоследък се сблъсквам със случаи на дефицит на знания и умения на някои ръководители в областта на управлението и човешките ресурси. Казано по-накратко – сблъсквам се с т.нар. “управленска некомпетентност”.
Примери от реалния живот
Ето няколко примера от личната ми практика:
- Собственик на фирма, който разбира управлението единствено като “контрол”. Силно подозрителен към служителите, той споделя, че не им се доверява никога и за нищо. Постоянно говори, че хората трябва да се контролират, за да не грешат. Избягва да работи едновременно с всички свои сътрудници и предпочита да се среща персонално с всеки, винаги на “четири очи”.
- Заместник-управителка, която смята, че във фирмата й съществуват проблеми, но тя не е в състояние да ги дефинира, следователно и да ги разрешава. Поради неумение да поставя диагноза на вътрешната среда, както и поради непознаване на управленските процеси, в нейната организация се работи хаотично. Ключовите ръководители получават добри заплати, но липсата на управление ги стимулира да са неефективни и да допускат грешки.
- Управител на организация, която функционира в ожесточена конкурентна среда, не счита за нужно да има стратегия. Работи неориентиран за възможните финансови и други резултати. В резултат от това мотивацията на хората във фирмата е слаба, независимо от добрите възнаграждения. Зреят различни деструктивни конфликти, има натрупани негативи във взаимоотношенията.
- Мениджър на направление в организация, който не може да опише в какво точно се изразява неговата ежедневна работа. Това е не само проблем, но и истинска беда за служителите. Много слаб в областта на планирането и организирането, този мениджър е вечно недоволен от своите служителите.
- Съпруга на собственика на фирма, която не е на щат и не иска да взема управленски решения без съпруга си. На практика обаче, се разпорежда за какво ли не. Служителите я наричат “шефката”. В резултат на двувластието (шефа и шефката), служителите са объркани кого по-напред да слушат. Мотивацията за работа е ниска, хората не са инициативни, работят неефективно, от ден за ден.
- Специалист по човешки ресурси, който си е “свалил” от интернет длъжностни характеристики. Той се гордее, че разполага със съвременни длъжностни характеристики, един вид свършил си е работата, но не знае за какво всъщност да ги използва. Този специалист, който би следвало постоянно да мисли как да увеличава стойността на организацията чрез управленски практики за човешките ресурси, не върши нищо полезно, а с бездействието си е вреден. “Неговите” длъжностни характеристики са напълно лишени от смисъл – не служат нито за оценяване, нито за съставяне на програми за обучение, нито за определяне на възнагражденията.
- Собственик (и управител на фирма), който обича да повтаря, че човешките ресурси са много важни, но счита, че кариерата на служители е проблем на самите служители. Отхвърляйки идеята за планиране на кариера и за развитие служителите, той сам създава условия за ниска мотивация, чувство за безперспективност и безотговорност.
Ще спра дотук. Другите ми примери просто се повтарят.
Не бих повдигнала тази тема, ако ставаше дума за необразовани хора. Собствениците на фирми и ръководителите, за които приведох примерите, са вишисти, дипломирани са преди 5-10 години, някои от тях имат магистърска степен, учили са в “добри” български университети и са изучавали предмета “Основи на управлението”, а някои от тях и предмета “Управление на човешките ресурси”.
Въпроси
Как така става, че тези “изучени” хора не управляват както следва да се управлява съгласно това, което са учили?
В търсене на отговор на този въпрос, в традиционния месец на изпитите във висшите учебни заведения, пред мен изникват следните въпроси:
- Какво е обучението, което се получава от управленските предмети, преподавани във висшите учебни заведения? Достатъчно взискателни ли са висшите учебни заведения към знанията и уменията на студентите по управленските предмети? Замислят ли се там защо трайността на знанията по тези предмети е малка?
- Защо същите тези студенти, които са положили своите изпити по управленските предмети (някои с отлични оценки, други по милост с оценка “среден 3”), продължават да възприемат управлението като “теория”? Защо не смеят да приложат своите познания на практика? Дали пък това няма връзка с мотивацията им за получаване на образователна степен във ВУЗ-а?
- Спокойна ли е съвестта на онези предприемачи и ръководители, които започват собствен бизнес, наемат хора за работа, приемат ръководни постове, а нямат компетентността да управляват хора и процеси?
- Спокойна ли са държавните органи, които знаят, че страната ни има лоши позиции в европейските и световни класации за производителност и ефективност? Нима не осъзнава, че това е резултат и от недостатъчно качествено образование по управленските учебни предмети и липсата на грижи от тяхна страна към образованието и науката?
