Всяка сутрин, когато дъщеря ми е първа смяна на училище, ставам рано-рано, за да я придружа до училищния двор. Часовете започват в 7,30ч. и затова тръгваме някъде към 7,00ч., за да стигнем навреме до училището. Мятам чантата й на рамо и излизаме, като понякога, ако не ни е стигнало времето за закуска у дома, се отбиваме покрай закусвалнята за някое рогче с шунка, геврек или войнишки курабийки. Вървим пеша, а по пътя разговаряме за най-различни неща – за уроците, за нещо, което сме правили заедно вчерашния ден… Обсъждаме много теми и винаги има какво да си кажем.
Много е хубаво да общуваме помежду си и потеглям на ежедневните ни разходки с желание, но си е ангажимент (и не е единствения през деня) – всеки Божи ден трябва да съм на линия за детето си по това време на деня. Съответно, съпругата ми (ъпдейт: разведен съм, но когато публикувах тази статия не бях) я прибира, когато училището свърши. Просто няма как – често пъти навън е тъмно рано сутрин или привечер и не искаме да я оставяме да върви сама в мрака с голямата си, на моменти прекалено тежка чанта.
Да си родител не е лесно, особено когато детето ти има някаква ангажираност през деня. Буквално си залепен за него – заведи го тук, върни го оттам… Когато имаш две деца, ситуацията става двойно по-сложна. А ако ти се налага да се оправяш без помощта на баби и дядовци, са нужни координираните усилия и на двамата родители, за да се насмогне на темпото с водене на училище, детска градина, тренировки, игра навън и много други. Понякога ми се е искало някое от заниманията през деня или седмицата да отпадне по някакъв вълшебен начин, за да мога да си почина малко.
Гретхен Рубин от Happiness-Project.com и автор на бестселъра “Проект Щастие” е направила едно прекрасно клипче, озаглавено “Годините летят бързо” (The Years are Short). Историята в това клипче ме изненада, тъй като в него видях себе си отстрани. В клипчето става дума за една майка (вероятно самата Рубин), която придружава малката си дъщеричка до училище – в началото до спирката на автобуса, на който са се качвали, а след това и пеша. Вървели са заедно, хванати за ръка. Понякога на майката й е дотежавало това да се повтаря всеки ден, но внезапното откритие, което прави за себе си я кара да погледне на тези ежедневни разходки със своето дете по съвсем различен начин.
Виж клипчето:
Ежедневните грижи около децата могат да бъдат много времеемки. Ето едно типично ежедневие в семейство с две деца:
- Да заведеш едното дете на училище (07,00ч. сутринта);
- Да заведеш другото дете на детска градина;
- Да вземеш първото дете от училище, както и да му подготвиш храна за обяд;
- Да вземеш второто дете от детската градина;
- Да заведеш първото дете на тренировка;
- Да излезеш на двора или в парка с второто дете;
- Да вземеш първото дете от тренировка (21,00ч. вечерта).
Както се вижда, задачите съвсем не са малко, а това е един относително спокоен, типичен ден в семейство с две деца. А ако второто дете също тренира нещо (и трябва да се заведе и вземе от някъде)? А ако нещо спешно се е случило и трябва да се отиде тук или там? Докато си се обърнал, и е станало 22,00ч., а ти си изморен и нямаш време за нищо друго, освен за сън.
Понякога, особено преди няколко години, когато към ежедневните задачи влизаха и воаяжите до детската кухня, ми е идвало малко в повече всичко това (на бившата ми съпруга също, предполагам). След дългия ден, в който освен всичко друго ходиш на работа и трябва да си в топ форма ми се е искало да седна като нормален човек и да си почина пред телевизора, да изляза някъде с приятел, да почета малко книга или просто да изпия една ракия на масата. Но… налагало се просто да запалим колата и да приберем детето от поредната тренировка.
Но всъщност, това е животът, нали?
Откритието на майката от клипчето е, че:
Това е да си родител. Това е детството на моята любима дъщеря. Това е животът.
Един ден, и този ден не беше далеч, повече нямаше да се возим заедно на автобуса. А аз пропилявах това време.
От този ден нататък, всяка сутрин си казвах: “Благодаря ти, Господи, че днес е още един ден, в който ще се возим на автобуса.”
Сега моето момиченце е по-голямо и вземаме разстоянието от десет пресечки пеша. Тя все още държи ръката ми, но знам, че и това вероятно скоро ще свърши.
“Помниш ли, когато се возехме на автобуса заедно?”, попитах я аз онзи ден.
“Помня”, отговори тя. “Обичах да се возим заедно.”
“И аз”, казах аз.
Дните са дълги, но годините летят.
Благодарение на клипчето на Гретхен Рубин успях да погледна себе си отстрани и се видях как вървя с детето си на път за училище, понякога държейки ръката й. Осъзнах, че това най-обикновено мое съпровождане до училище всъщност е голяма помощ за детето ми, при това не само защото му помагам с носене на чантата. Освен това, много необходимо е и за мен самия. Разговорите, които водим, общуването, което имаме, новите неща, които научаваме един за друг и доверието, което градим помежду си са прекрасните неща, които се случват помежду ни, докато уж просто ходим пеш към училище.
Когато онзи ден отново излязохме заедно, не се сдържах и й казах:
– Знаеш ли, много ми харесва да вървим заедно с теб към твоето училище и да си говорим. Бих искал все така да правим.
А тя ми отговори:
– И на мен ми харесва, тате. И аз искам да ходим заедно до училище.
Дните са дълги, но годините летят бързо. Хубаво е, когато знаем приоритетите си в живота и оценяваме стойностните неща. Като родител, сега намирам допълнителен смисъл в тривиалните задачи от ежедневието на детето си и моята роля, свързана с всичко това. Защото, моментите, които изживявам днес с моето дете може би никога повече няма да се върнат.
Прочети повече: 7 стъпки към възмъжаването.
