Фридрих Шелинг. Биография и идеи

Фридрих Шелинг е германски философ от епохата на революциите и ярък представител на школата на т.нар. “германски идеализъм”.

Фридрих Шелинг е противник на материализма и изказва възгледи за предпочитание на интуицията пред разума, ролята на противоположностите в Аза и съществуването на творящ, абсолютен дух, съвпадащ с безкрайния свят.

Как преминава животът на Фридрих Шелинг? Каква е неговата философия? И какво е значението на идеите му в наши дни?

Биография на Шелинг

Фридрих Шелинг е роден през 1775 г. в малкия град Леонберг близо до Щутгард, Германия. Баща му е свещеник и преподавател по ориенталистика в манастирското училище в близкия град.

Като дете, Шелинг първоначално посещава училището на баща си, а след това и латинско училище. През 1790 г., едва на 15-годишна възраст, въпреки че няма навършените нужни 20 години, за да постъпи, той получава разрешение да се запише в протестанския Тюбингенски университет, където изучава философия, филология и теология и е състудент с бъдещия философ Георг Хегел и бъдещия поет-романтик Фридрих Хьолдерлин. През 1792 г. завършва философския факултет, а през 1795 г. защитава дисертация и получава теологична степен.

Фридрих Шелинг изучава с интерес творчеството на Имануел Кант и Йохан Готлиб Фихте и двамата му оказват голямо влияние. Шелинг започва да публикува значителни произведения още в юношеските си години и бързо се налага на вниманието на съвременниците си.

През 1794 г., когато е само на 19 години, под влияние на философията на Фихте, Шелинг написва творбата “За възможността на една форма на философията изобщо”, която веднага му спечелва репутация сред философите и е призната от самия Фихте. През 1795 г. Шелинг пише още по-сложната творба “За „аза“ като принцип на философията”, отново представена в границите на фихтеанския идеализъм, макар и с по-обективно приложение и с допълнително обединяване на някои елементи от пантеистичните възгледи на Барух Спиноза и неоплатонизма.

През 1798 г., когато е само на 23 години, на Шелинг е предложена позицията на професор по философия в университета в Йена, където остава пет години до 1803 г.

Именно в тези години, през 1800 г. Шелинг издава най-популярното си съчинение “Система на трансценденталния идеализъм”. По това време той става и всепризнат лидер на философската школа на романтизма и започва да отхвърля философията на Фихте като студена и абстрактна.

В този период Фридрих Шелинг е особено близък с романтичния поет Август Вилхелм фон Шлегел и съпругата му Каролине и сериозно обмисля брак с тяхната дъщеря, но тя умира от дизентерия през 1800 г. Нейната майка Каролине Шлегел е красива дама и интелектуалка, с дванадесет години по-възрастна от Шелинг, и брилянтна домакиня на сбирките на интелектуалния кръг на романтизма в Йена. Шелинг скоро се влюбва в нея и след като Каролин се развежда, през 1803 г. двамата се женят. Това предизвиква обществен скандал, поради което двамата се преместват от Йена във Вюрцбург.

От 1803 до 1806 г. Шелинг е професор в университета във Вюрцбург, а неговите постепенно променящи се възгледи са белязани от окончателно скъсване с Фихте и Хегел. Той се сдобива с множество врагове в консервативния католически Вюрцбург и се премести в Мюнхен, където е назначен за ръководител на философската катедра и главен секретар на баварската Академия за изящни изкуства.

Каролине, съпругата на Шелинг, почива през 1809 г., точно преди Шелинг да публикува последната си книга “Философски изследвания върху същността на човешката свобода”, която показва нарастваща тенденция към мистицизъм и се разглежда като основен предшественик на екзистенциализма. През 1812 г. Фридрих Шелинг се жени повторно за една от най-близките приятелки на Каролине – Полин Готър, в чието лице открива верен спътник до края на живота си.

В периода 1820-1826 г. Фридрих Шелинг работи в университета в Ерланген, а от 1841 г. по покана на крал Фридрих Вилхелм IV става професор в Берлинския университет. Сред слушателите на неговите лекции са бъдещи влиятелни философи, изкуствоведи и учени като Сьорен Киркегор, Фридрих Енгелс, Михаил Бакунин и дори българинът Петър Берон.

Фридрих Шелинг умира през 1854 г. в Швейцария, на 79-годишна възраст.

В продължение на един век след смъртта си Фридрих Шелинг е почти забравен философ, а творчеството му е напълно засенчено от трудовете на Георг Хегел. Едва след възхвала от Мартин Хайдегер в неговите лекции от 1936 г., както и след добрите думи, отправени по време на престижна международна конференция през 1954 г. по случай 100-годишнината от смъртта му, Шелинг е напълно реабилитиран, а философията му е обявена за кулминация на немския идеализъм и за предшественик на съвременния екзистенциализъм.

Шелинг и натурфилософията

Фридрих Шелинг развива идеалистическа философска система, в рамките на която разгръща своя натурфилософска теория.

Шелинг изтъква ролята на философията в изучаване на природата и предлага всички явления на природата да се разглеждат в тяхното закономерно единство. За обосноваване на своята натурфилософия той си служи с данните на естествознанието от това време, като познава откритията на Галвани, опитите на Волт и експериментите на Лавоазие.

Според Шелинг познанието на природата е важна задача на всяка философия. По това как философията се справя с тази задача трябва да се съди за нейната истинност.

Съгласно натурфилософската теория на Шелинг природата, като резултат от творческата дейност на абсолютния дух, не излиза извън неговите предели, а само представлява състояние на този дух. Всички природни закони трябва да се разглеждат не изолирано, а в тяхното единство, чрез превръщането им в закони на съзерцанието и мисленето.

Фридрих Шелинг отбелязва:

“Природата не търпи отделно едно от друго съществуване на нещата, а съдържа всичко в своето абсолютно единство.”

Шелинг отхвърля много остарели положения в естествознанието (теорията за флогистона, теорията за топлорода), подчертава единството между материята и нейната активност, изтъква единството между органичната и неорганичната природа, провъзгласява притеглянето и отблъскването за свойство на цялата природа и причина за развитието й.

Важна част от натурфилософията на Шелинг е неговото учение за противоречието. Всичко живо трябва да мине през огъня на противоречието, пише той. В природата действат противоположни начала, принципът на полярността, “всеобщият дуализъм” – притеглянето и отблъскването, отрицателното и положителното, свиването и рзпускането и т.н.

Шелинг и идеализмът

В основния си труд “Система на трансценденталния идеализъм” Фридрих Шелинг развива философска система на обективен идеализъм.

Тази система от възгледи въвежда във философията принципа на активността и развитието, допълва философията на Фихте, въвежда понятието не само на субективната, но и на обективната идея, провъзгласява противоречивото развитие и принципа на полярността като неотменимо свойство на живота и на идеите.

Йохан Готлиб Фихте, чиито трудове Шелинг изучава из основи, счита, че задача на философията, или както Фихте я нарича – учение за науката или наукоучение – трябва да бъде систематичното развитие на цялото многообразие и богатство на категориите на съзнанието от едно единствено и напълно достоверно изходно положение. За Фихте това изходно положение е реалният, мислещ Аз като факт на битието и съзнанието, като висшата проява на съществуването на Аз-а е мисленето. Концепцията за Аз-а, според учението на Фихте, обръща внимание преди всичко на отношението на субекта към самия себе си в процеса на мислене. Човек мисли за себе си и разглежда мисленето като самосъзнание.

На свой ред, изходно положение на философията на Фридрих Шелинг е тъждеството на обекта и субекта, на битието и мисленето, на природата и съзнанието. Обособяването и противопоставянето на обекта и субекта се предшества от тяхното съвпадение и неразличимост в абсолюта. Само в света на обусловеното се отделят едно от друго съзнанието и битието, субектът и обектът като противоположности. Това единство на Аз и не-Аз не е субектът, за който говори Фихте, макар и безусловен, а безусловното тъждество на субекта и обекта.

Пълната философска истина, според Шелинг, не се състои нито в твърдението, че субектът зависи от обекта, нито в твърдението, че обектът зависи от субекта. Пълната философска истина е тъждеството на обекта и субекта в абсолюта. Възгледът за творящ, абсолютен дух, съвпадащ с безкрайния свят, е изходното положение на Шелинговата философия.

Изказвайки се против материалистичния мироглед, Шелинг пише:

“Нека установим по какъв начин обективният свят с всички свои свойства се развива без каквото и да е въздействие отвън, от чистото самосъзнание – нима ще се намери тогава някой, който ще почувства нужда още от някакъв независим от това самосъзнание свят?”

Според Фридрих Шелинг, науката за знанието не може да изхожда от нищо обективно – тя започва със съмнение в реалността на обективното. Безусловно достоверното се съдържа за нея само в “абсолютно необективното”. От него възниква обективното чрез посредничеството на Аз.

С препратка към идеите на Платон и като извежда целия свят от съзнанието, Шелинг подчертава:

“Само онова, което първоначално не е обект, може да стане обект от самото себе си и с това да се превръща в обективно.”

По-нататък в “Система на трансценденталния идеализъм” Фридрих Шелинг развива учението си за противоречието и идеята си за историческото развитие на самосъзнанието чрез противоположностъите. Той доказва, че благодарение на противоположностите, които се съдържа в Аз, се осъществява движението, съзиданието, пораждането на всичко, действеността и активността на субекта.

Шелинг признава противоречието за основа на деление на самосъзнанието. В Аз, посочва той, се извършва разделяне на вътрешно и външно. Самосъзнанието е своеобразна арена на борба между противоположни направления. Цялото това диалектично направление е насочено според Шелинг не към разрешаване на възникналите в самосъзнанието противоречия, а към пълното им примиряване, към отъждествяването им, към отстраняването им.

Като верен защитник на романтизма, Фридрих Шелинг се застъпва за философия, която набляга на интуицията пред разума и която поддържа естетическото и творческо въображение като най-висши ценности. Философията на Шелинг представлява уникална форма на идеализъм, известна като естетически идеализъм. Той смята, че в изкуството противопоставянето между субективност и обективност е доведено до върхова точка и всички противоречия (между знание и действие, съзнателно действие и несъзнателно действие, свобода и необходимост) са в хармония.

Цитати от Шелинг

Фридрих Шелинг е известен с крилати мисли, които въплащават мъдростта му и отношението му към света:

• “Всички явления са свързани в един абсолютен и необходим закон, от който всички те могат да бъдат изведени.”
• “Да философства човек върху природата, това значи все едно той да твори като природа.”
• “Човешкият мозък е най-високият разцвет на цялата органична метаморфоза на земята.”
• “Без противопоставяне, няма живот и развитие.”
• “Злото е така породено от човешката свобода, както и доброто. От всички живи същества само човек е способен да твори зло понякога доброволно, съзнателно и осъзнато.”
• “Красотата е безкрайност, изразена в крайна форма.”
• “Природата е видим Дух; Духът е невидима Природа.”
• “Само онзи, който познава Бога, е наистина морален.”
• “Щастието е състояние на пасивност. Колкото сме по-щастливи, толкова сме по-пасивни по отношение на обективният свят. Колкото по-свободни ставаме, толкова повече се приближаваме към разумността, толкова по-малко нуждаем от щастие.”
• “Блажен е този, който е избрал цел и път. И вижда в това живот и същина.”

В резюме

Фридрих Шелинг е германски философ-идеалист, който хвърля мост между по-ранните идеалистични възгледи на Имануел Кант и Йохан Готлиб Фихте и по-късните идеалистични идеи на Георг Хегел.

Идеите на Шелинг и най-вече критиката, която прави на творчеството на Хегел, оставят силен отпечатък върху философи като Киркегор, Ницше, Хайдегер и др.

Прочети повече: Кратка история на философията.