Филип Зимбардо е социален психолог, известен със своите експерименти за изучаване на човешкото поведение под влияние на различни фактори на околната среда.
Научното общество свързва името на Филип Зимбардо преди всичко с т.нар. “Станфордски затворнически експеримент”, проведен през 1971 г. в подземията на Станфордския университет с цел да открие как се променя поведението на иначе добри и психически здрави хора, когато бъдат тласнати да вършат злодеяния.
Каква е биографията на Филип Зимбардо и какви са неговите основни идеи?
Биография на Зимбардо
Филип Зимбардо е роден в Ню Йорк, САЩ през 1933 г. в многодетно семейство на мигранти от остров Сицилия, Италия. Детството му преминава в Бронкс, Ню Йорк, където семейството му живее бедно на социални помощи.
Въпреки бедността, младият Зимбардо завършва колеж с бакалавърска степен по антропология, социология и психология. По-късно преминава магистърска програма на университета в Йейл, където защитава и докторска дисертация.
След като се дипломира, Зимбардо започва преподавателска кариера, в рамките на която работи в няколко университета – в Йейлския университет, в Колежа към Нюйоркския университет, в Колумбийския университет. Но известността си той дължи най-вече на Станфордския университет, в който работи в периода 1968-2004 г. Именно в този университет Зимбардо организира и провежда прочутия си експеримент за поведението на насилие и злодеяние. Отново в Станфорд той изнася и своята последна лекция по психология на тема “Човешката природа”, преди да се оттегли от активна преподавателска работа.
Научната и творческа кариера на Филип Зимбардо не приключва след пенсионирането му през 2004 г. Той продължава да пише книги, участва в научни проекти, изнася лекции и доклади на конференции и конгреси, занимава се с просветителска дейност, участва в телевизионни предавания. Темите, по които работи са времевите перспективи, човешката стеснителност, проявите на героизъм, социалното влияние.
Сред популярните книги на Филип Зимбардо са “Влияние на отношенията и промяна на поведението” (1969), “Когнитивният контрол на мотивацията” (1969), “Борбата за мир: ръководство за доброволци” (1970), “Ти и психологията” (1978), “Обяснение на контрола над съзнанието: екзотични и ежедневни манипулации над съзнанието” (1990), “Срамежливост: какво е това и как да се справим с нея” (1990), “Срамежливото дете: как да преодолеем детската срамежливост” (1999), “Психологията и животът” (2005), “Ефектът на Луцифер. Защо добрите хора се превръщат в злодеи” (2007), “Парадокс на времето. Нова психология на времето, която ще подобри вашия живот” (2008) и др.
Филип Зимбардо е носител на отличия и награди на Американската психологична асосиация за цялостен принос към развитието на психология и социалната психология. През 2002 г. е избран за президент на Американската психологична асосиация. От 2020 г. се занимава с благотворителна дейност, насочена към остров Сицилия.
Съпругата на Зимбардо също е психолог.
Зимбардо и Станфордският затворнически експеримент
През 1961 г. социалният психолог Стенли Милграм провежда експеримент за изследване на подчинението и открива, че хората са склонни да се подчиняват на авторитетни фигури, а оттам и правят това, което им се каже, в т.ч. и злини и жестокисти, които са в разрез с личните им морални убеждения.
Филип Зимбардо е впечатлен от откритията на Милграм и решава да задълбочи психологическите проучвания в тази посока чрез друг експеримент, който става известен като “Станфордски затворнически експеримент”.
Станфордският затворнически експеримент е проведен през 1971 г. и е субсидиран от правителството на САЩ. Целта на експеримента е да се проучат поведенческите реакции на хората в ситуация на ограничена свобода, социален натиск и възлагане на определена социална роля.
Стремежът на Зимбардо е да провери какво се случва, когато добри хора са поставени в лоша ситуация и по-специално когато са поставени в позиция на неограничена власт – с готовност ли ще я упражняват и дали дори ще злоупотребят с нея.
За своя експеримент Филип Зимбардо привлича като доброволци 24 колежани от средната класа в идеално психическо здраве. На произволен принцип някои от младежите получават роля “затворник”, а други – роля “надзирател”.
Една неделя сутрин, без предупреждение, всички затворници са арестувани в домовете им, регистрирани в реален полицейски участък и след това прехвърлени в импровизиран затвор в подземието на Станфордския университет.
Зимбардо оборудва подземието на факултета по психология в Станфордския университет по такъв начин, че да е налице автентична затворническа среда. Построява килии със затворнически нарове в тях и им поставя дебели врати със здрави ключалки. На надзирателите дава военни униформи, тъмни очила, ключове, белезници, свирки и палки.
Затворниците са съблечени, претърсени и обезпаразитени, след което получават чаршафи и затворнически униформи. Към тях се обръщат не по име, а по затворнически номер, а на глезените си всеки носи затворническа верига, която да му напомня, че е лишен от свобода.
С други думи, Филип Зимбардо създава една реална затворническа обстановка, в която затворниците са анонимни, безпомощни и почти дехуманизирани, а надзирателите дават 24-часови дежурства, поддържат нужния ред и притежават цялата власт и пълен контрол над ситуацията.
Лично Зимбардо играе ролята на директор на затвора и дава указания на “надзирателите”, с изричната уговорка, че те не бива да използват сила, а да използват властта си, за да създават в “затворниците” усещане за страх и контрол. Има едно-единствено изключение от това правило – сила може да бъде употребена, в случай, че някой от “затворниците” направи опит за бягство.
Още в самото начало на експеримента “надзирателите” проявяват агресия и злоупотребяват с властта си, като обиждат и дори издевателстват над “затворниците” – надяват им чували на главите, отказват им храна и завивки, оковават ги с вериги, карат ги с ръце да чистят тоалетните. Когато им доскучава още повече, използват затворниците за забавление, като ги принуждават да участват в унизителни игри.
Скоро “затворниците” организират бунт, но това само още повече увеличава агресията на “надзирателите”. Организаторът на бунта е заключен в специална малка стаичка за наказания – нещо като карцер в “затвора”. След като престоява там една нощ, организаторът на бунта отива при Зимбардо (в ролята му на “директор на затвора”) и настоява пред него да прекъсне участието си в експеримента. Зимбардо му обещава, но при условие, че първо се върне обратно при другите “затворници” и приеме ролята на “доносник”. Експериментът продължава и с възлагането лично от Зимбардо на нови социални роли на отделни затворници.
Още след 36 часа се налага да освободят един от “затворниците” поради неконтролируем плач, пристъпи на ярост и силна депресия. Скоро всички останали затворници проявяват симптоми на силен стрес и Зимбардо разбира, че ситуацията излиза извън контрол и прекратява експеримента.
📧 Безплатен бюлетин
Присъедини се към 2100+ души и получавай бюлетина ни, пълен с важни идеи и прозрения за професионално и личностно развитие.Зимбардо и злоупотребата с власт
Какви са изводите на Зимбардо след края на Станфордския затворнически експеримент?
Основният извод на Филип Зимбардо от експеримента е, че социалната ситуация, а не човешките черти, плюс наложените правила и приемането на определени роли, тласкат иначе добри хора към извършване на насилие и злодения.
Филип Зимбардо отбелязва:
“Нашето изследване разкрива как власт, поддържана от обществото, подтиква добри хора да участват в зли дела.”
Станфордският затворнически експеримент ясно показва, че хората, на които е дадена пълна власт, се възползват от нея, стигат до крайности и дори проявяват садизъм, а другите хора, които приемат зависимата си позиция, малко или много се подчиняват на авторитета им.
По-късно Филип Зимбардо допълва своите изводи за социалното поведение с други свои научни тези в книгата “Ефектът на Луцифер. Защо добрите хора се превръщат в злодеи” (2007).
Зимбардо и срамежливостта
Друга важна психологическа идея на Филип Зимбардо е свързана с темата за срамежливостта.
Като социален психолог Зимбардо разбира, че срамежливостта е проблем, който се възприема от хората по различен начин, но така или иначе срамежливостта оказва влияние както на срамежливия индивид, така и на околните и има потенциал да възпрепятства живота на деца, юноши и възрастни.
Заедно с екипа си Зимбардо подготвя въпросник, с който възнамерява да проведе проучване на срамежливостта. Първоначално той проучва мнението на 400 студенти, а след това преработва въпросника и проучва мнението на 5000 души с различни професии и от различни възрастови групи. Освен това, екипът на Зимбардо провежда още стотици интервюта, полеви и лабораторни наблюдения върху поведението на срамежливи и несрамежливи хора в различни ситуации, както и дискусии с родители и учители.
В книгата си “Срамежливост: какво е това и как да се справим с нея” (1990) Филип Зимбардо отбелязва:
“Не съществува едно-единствено определение за срамежливостта, тъй като срамежливостта означава различни неща за различните хора. Това е комплексно състояние, което се проява в разнообразни форми – лек дискомфорт, необсним страх, дълбока невроза, радост, повишено внимание и други състояния.”
Според Зимбардо, срамежливостта не е просто следствие от недостатъчната увереност в себе си, както и не е проявление на страхове от определени ситуации или следствие от навици. Срамежливостта, счита той, придава на човека вид на самостоятелност и самовглъбеност, съдейства за уединение, носи дори радост, което само уединението може да донесе. Тя му носи анонимност, тъй като може да бъде и маска, зад която не е възможно да се види истинското лице на човека. Това в известен смисъл, според Зимбардо, носи някаква свобода от отговорности.
Същевременно, Зимбардо очертава и негативните аспекти на срамежливостта. Трудно се общува със срамежлив човек. Той обикновено е недоверчив, избягва взаимодействие с определени лица и предмети, подхожда предпазливо към някои събития, предмети, храни, напитки, дрехи. Не настоява за своите права, плашлив е и затруднява околните в комуникации и взаимоотношения. Те нерядко могат да го възприемат като “подозрителен”, “тъмен субект”, “субект с лоша репутация”.
Филип Зимбардо създава специална клиника за работа със срамежливи хора. Автор е на различни техники с доказана ефективност, като други психолози се позовават на тях в своята работа.
В резюме
Филип Зимбардо е социален психолог, известен като изследовател на важни аспекти на човешкото поведение под влияние на конкретни характеристики на околната среда.
Експериментът на Зимбардо “Станфордският затвор”, проведен по поръчка на правителството на САЩ, води до шокиращ развой, но и предизвиква критика сред научната общност. Най-атакуваната част от експеримента е, че Зимбардо склонява “затворниците” да му сътрудничат, вместо да ги остави да действат както намерят за добре. Сценарият на експеримента е използван за създаване на художествени филми, но така също е изпробван в реални затвори в различни страни.
Прочети повече: Социална психология. Идеи и приноси.
