Експеримент “Малкият Албърт” на Уотсън

Експериментът “Малкият Албърт” е сред най-известните и същевременно най-оспорвани бихевиористки експерименти от началото на ХХ век.

Експериментът е проведен от Джон Уотсън, считан за един от основоположниците на школата на бихевиоризма в психологията, при това в нейния най-радикален вариант.

Нека разгледаме експеримента „Малкият Албърт“, изводите и критиките към него.

Експеримент “Малкият Албърт”

Експериментът “Малкият Албърт” е серия от експерименти, проведени с едно деветмесечно бебе на име Албърт, което Джон Уотсън избира като обект на изследване сред много други деца, настанени за лечение в местната детска болница.

Целта на Уотсън е да установи дали е възможно Албърт да се научи да се страхува от животно, което му се показва многократно на фона на силен и смразяващ шум. Психологът цели да разбере дали такъв страх би се прехвърлил върху образите и на други животни или предмети.

Днес експериментът на Уотсън се счита за крайно неетичен и жесток, но в началото на ХХ век се е възприемал като възможност за развитие на психологията. В онези години редица психолози стигат до заключението, че наблюдението и лабораторните експерименти с животни не са достатъчни, за да се изучи човешкия ум и психика. Уотсън не е първият, който се застъпва за радикален подход в бихевиоризма, но кариерата му е забележителна с упоритостта му да следва този подход до степен, която негови колеги определят като противоречива.

Как протича експериментът?

Албърт е здраво бебе, но е флегматичен и неособено емоционален. Уотсън го поставя върху дюшек и започва да му показва различни животни – куче, бял плъх, заек, маймуна, различни премети, маски, запалени хартии. Детето не се страхува, дори посяга с ръце да хване някои от нещата, които му показват. Това помага на Уотсън да формулира база за оценка, спрямо която може да измери всяка промяна в поведението на детето към предметите.

В определени моменти, докато Албърт още седи на дюшека, Уотсън удря метална пръчка с чук, за да издаде внезапен и плашещ звук. Очаквано, това плаши и стресира Албърт и той избухва в плач. Така Уотсън заключава, че безусловният стимул – силен звук, провокира отговор от страна на детето – страх.

Уотсън допуска, че ако използва същия безусловен стимул, когато показва плъх, Албърт ще се научи да се страхува от животното. Той поставя белия плъх на дюшека пред очите на Албърт и удря с чука точно в момента, в който детето посяга да го докосне. Звукът предизвиква страх и Албърт се разплаква. Тази процедура се повтаря отново и отново и скоро след това Албърт започва да изпада в стрес веднага, щом вкарат плъха в стаята, дори когато това действие не е съпроводено от удар с чук.

Джон Уотсън прави заключение, че Албърт вече е научен да реагира на животното със страх. Опитва се да провери дали страхът на детето е генерализиран – пренесен върху други (бели и пухкави) образи като заек, куче, палто от бяла овча кожа. Албърт реагира на тях със същия отговор – страх и плач.

В края на експеримента Уотсън не успява да докаже доколко траен е ефектът на научаване на поведението на страх като отговор на външните стимули. Попречва му майката на Албърт, която прибира детето си от болницата, след като силно се стресира от състоянието, в което намира своето дете.

От своя експеримент, Уотсън прави следните изводи:

• Човешките емоции са податливи на научаване или на т.нар. “класическо кондициониране”, при което специфични стимули и условия от външната среда предизвикват точно определени емоционални отговори от страна на човека.
• Човек може да се научи да изпитва три фундаментални човешки емоции – страх, гняв и любов, когато средата му подава съответните стимули.
• Човешкото поведение може да е предсказано, променяно и контролирано.
• Всеки, независимо от своята природа, би могъл с обучение, да стане всякакъв. Така, както малкият Албърт е “кондициониран” (поставен в условия) да се страхува от бели и пухкави образи, така и всеки може да бъде научен да стане всякакъв.

Критика към експеримента

Експериментът “Малкият Албърт” разкрива една малко по-различна картина на човешкото поведение, а именно, че то се заучава не само чрез отговори – физически действия, както при Кучето на Павлов.

Експериментът “Малкият Албърт” показва, че хората могат да бъдат провокирани и научени да произвеждат емоционални реакции при определени стимули от външната среда.

След експеримента идеите на Уотсън еволюират в опасна посока. Той апелира за “поведенческо модифициране”, но е остро критикуван за това. Получава яростни критики и за неетичния подход към малкия Албърт – причиняване на страх, физически и душевен дискомфорт, травми в ранното детство. Стремежът на Уотсън да възпитава деца, модифицирайки емоционалното им поведение както му се иска, също е осъден.

Съпругата на Уотсън – неговата бивша асистентка Розали от времето на експеримента “Малкият Албърт” – изпитва всички щети, които нейните собствени деца понасят от методите на възпитание на баща им. След време тя пише критична статия за списанието “Списание за родители” и споделя:

“Аз съм майка на синовете на един бихевиорист.”

По-късно внучката на Уотсън – актрисата Мариет Хартли, – обяснява своята собствена емоционална неуравновесеност с фамилната обремененост, свързвайки я Уотсън.

В резюме

Експериментът “Малкият Албърт” на американския психолог Уотсън е един от най-известните, но същевременно и най-критикувани бихевиористки експерименти от началото на ХХ век.

Целта на експеримента е да провери под какво външно влияние се появяват фундаменталните човешки емоции страх, гняв и любов. Уотсън стига до заключение, че при специфични и добре подбрани стимули от външната среда, човек е в състояние да усвои конкретно емоционално поведение в отговор на тези стимули.

Прочети повече: Джон Уотсън. Биография и идеи.