Дейвид Хюм. Биография и идеи

Дейвид Хюм е шотландски философ от епохата на Просвещението, който остава в историята като най-влиятелния британски емпирик.

Дейвид Хюм оспорва основния принцип на рационалистите, че се раждаме с вродени идеи и смята, че единствено човешкият опит предопределя откриването на истините. Въпреки че никога не се обявява открито за атеист, той открива, че идеята за Бог е безсмислена, тъй като няма начин да стигнем до тази идея с помощта на сетивата.

Как преминава животът на Дейвид Хюм? Каква е неговата философия? И какво е значението на идеите му в наши дни?

Биография на Хюм

Дейвид Хюм е роден в Единбург, Шотландия, през 1711 г. в семейство на адвокат и майка с благородническо потекло.

Хюм e вундеркинд и е приет да учи в Университета на Единбург само на 12 години. Там той изучава гръцки и латински, литература и история, математика, както и древна и съвременна философия.

Първоначално, заради семейната традиция, Хюм замисля да завърши право, но много бързо развива “непреодолимо отвращение към всичко останало, освен към философията и общото знание”. Той не изпитва уважение към професорите от своето време и смята, че няма какво да се научи от един професор, което не може да бъде научено чрез книгите.

Дейвид Хюм не се дипломира, а започва самостоятелно обучение, като иска да стане учен или философ и следва амбизиозна програма от четене и размишления в продължение на три години. Интензивните му самотни занимания довеждат до пълно нервно изтощение. Лекарят му предписва по-добро хранене и активен живот.

След като здравето му се подобрява, Хюм се премества във Франция и две години живее в йезуитския колеж Ла Флеш във Франция, където е учил Рене Декарт. Именно там през 1734 г., когато е само на 23 години, Хюм започва да пише своето основно произведение “Трактат за човешката природа”, издадено през 1739 г.

За времето си книгата не е голяма сензация, но изгражда репутацията на Хюм като скептик и атеист. Той продължава да пише, а едновременно и кандидатства за работа като преподавател по философия, но получава откази от университетите в Единбург и Глазгоу, поради антирелигиозните си текстове. Дори Адам Смит, който е негов личен приятел, е против кандидатурата му, поради опасения от негативно обществено мнение. Хюм така и не заема академичен пост през живота си.

През 1763 г. Хюм е назначен за секретар на британския посланик в Париж, където работи три години. Там той се сприятелява с Жан-Жак Русо и става много популярен в парижките салони, където общува с прочути европейски интелектуалци. Във Франция Хюм развива предпочитания към добрата храна и вино и не отказва внимание на дамите.

През последните години от живота си Дейвид Хюм се завръща в Единбург и си построява собствена къща, в която кани често приятели. Продължава да пише и завършва книгата си “Диалози относно естествената религия”, която от предпазливост е публикувана посмъртно.

Дейвид Хюм не се жени и няма деца. Умира през 1776 г., от рак на червата.

Хюм и познанието

Дейвид Хюм е роден по време, в което европейската философия е доминирана от дебата за природата на знанието.

В отговор на идеите на Рене Декарт, според когото до истинското познание може да се стигне само чрез разума и рационалната рефлексия, най-напред Джон Лок, след това Джордж Бъркли, а накрая самият Хюм нанасят тежки удари на рационализма, като използват емпирични аргументи. Според Хюм, източник на всички знания и на цялата дейност на разума са преживяванията на човека.

Дейвид Хюм разделя преживяванията на два типа феномени: “впечатления” – директни впечатления като усещания, страсти и емоции и “идеи” – бледи копия на впечатленията като мисли, размисли и представи.

Хюм обръща внимание на факта, че много често ние имаме идеи, които не могат да бъдат поддържани от нашите впечатления. Според него има само два типа твърдения, а именно – “демонстративни” и “вероятни”, и във всекидневието ние бъркаме двата типа знание, изразявано чрез тях.

Демонстративното твърдение е твърдение, чиято вярност или невярност не се нуждае от доказване. Например, твърдението, че 2 + 2 = 4 е демонстративно. Отричането му не води до логическо противоречие. Да кажеш, че 2 + 2 не е равно на четири означава, че не си успял да разбереш смисъла на “2”, “4”, “+” или “=”. В математиката и в логиката изобщо се знае априори, че съответното дедуктивно разсъждение е вярно или невярно.

Вероятното твърдение не е аксиоматично, тъй като то борави с емпирични факти. Неговата истинност или неистинност може да се познае само чрез някакъв експеримент.

В светлината на това разграничение, което Дейвид Хюм прави, можем да се запитаме за всяко твърдение, дали то е демонстративно или вероятно. Ако не е нито едното, нито другото, тогава според Хщм то е безсмислено.

Подобно разделение на всички твърдения на два възможни вида, все едно са две възможности на една дилема, е известно във философията като “вилицата на Хюм”.

Хюм и индукцията

Дейвид Хюм подлага на анализ индуктивните умозаключения и по-специално умението ни да правим изводи от минали доказателства, чрез наблюдения на някакъв непроменящ се модел, на основа на който да правим заключението, че по подразбиране той ще се повтаря и в бъдеще.

Например, можем да наблюдаваме как слънцето изгрява всяка сутрин и да направим заключението, че то ще изгрее и утре. Но оправдано ли е това наше очакване?

Твърдението, че слънцето ще изгрее утре не е демонстративно, тъй като противоположното твърдение не поражда логическо противоречие – теоретично е възможно и да не изгрее. То не е и вероятно твърдение, тъй като няма как да придобием сетивен опит относно това, което ще се случи в бъдещето.

С други думи, преценката дали слънцето ще изгрее утре не е нито логическа, нито емпирична и ние нямаме рационално основание да считаме, че това ще се случи. Навикът обаче ни подсказва, че това е възможно.

Дейвид Хюм обяснява това с човешката природа. Ние притежаваме ментален навик да виждаме в еднообразието редовно повторение и причинно-следствена връзка. Според Хюм, навикът е най-големият водач в човешкия живот.

Или, Дейвид Хюм твърди, че опитът и наблюдението са основите на всеки логически аргумент. Мкар да можем да формираме убеждения и да правим индуктивни изводи за неща извън нашия опит (чрез инстинкт, въображение и обичай), те не могат да бъдат окончателно утвърдени от разума и не трябва да претендираме за определени знания за тях.

Хюм признава, че макар нашите индуктивни разсъждения да не са доказуеми, това не значи, че не са от полза. При липса на рационално основание за правене на индуктивно заключение, обичаят и навикът са добър ориентир. За Хюм, индукционното разсъждение, подпомагано от навика, лежи в основата на науката и ни кара да интерпретираме изводите си като “природни закони”. Според Хюм обаче, науката може да борави само с теории и никога не може да ни даде природен закон.

С подобни аргументи, Дейвид Хюм нанася силен удар върху рационализма във философията, защото обяснява, че именно вярването, насочвано от навика, лежи в сърцето на нашите стремежи за знание, вместо за разум. Идеите му относно индуктивните разсъждения стават известни като “проблемът с индукцията”.

Хюм и Бог

Сред хората, които вярват в Бог е популярен т.нар. “Аргумент за Божествения промисъл”, според който няма нужда от много факти, доказателства и логически заключения, за да разбере човек, че Бог съществува.

Те смятат, че е достатъчно да се видят уникалните и сложно създадени хора, животни, растения и природа, за да стане ясно, че са специално проектирани и почти със сигурност това е дело на всесилен, всезнаещ и всеблаг Бог.

Научните открития през XVII и XVIII век като че ли подкрепят аргумента за промисъла. Микроскопите разкриват сложната същност на живите организми. Телескопите показват красотата и хармонията на Слънчевата система и Млечния път. Всичко в природата изглежда прекалено прецизно създадено, за да е възникнало от самосебе си.

Дейвид Хюм не смята така. Тъй като той е убеден, че цялото познание на човека идва от наблюдението и опита, той особено силно се интересува от доказателствата за съществуване на Бог.

В книгата си “Изследване върху човешкия разум” (1448) Хюм включва глава, която атакува идеята, че можем да докажем, че Бог съществува. Според него аргументът за промисъла не дава достатъчно доказателства, за да заключим, че съществува всесилно, всезнаещо и всеблаго съшщество.

Например, Дейвид Хюм твърди, че само защото светът изглежда като предварително замислен, не следва, че наистина е създаден по някакъв промисъл, нито следва, че Бог е негов автор. Дори и да стигнем до заключението, че нещо много могъщо е създало животните или растенията, нямаме доказателства, че това нещо е всесилно, всезнаещо или всеблаго, т.е. Бог. Възможно е това да е дело на някой по-низш бог, много стар и вече мъртъв бог, млад бог или дори на група богове.

Въпреки че Дейвид Хюм никога не се обявява открито за атеист, той смята, че идеята за Бог е безсмислена, тъй като няма начин да стигнем до тази идея с помощта на сетивата. Дори и да осъзнаваме, че зад всичко във Вселената стои божествен интелект, просто никога не можем да кажем много за качествата на този интелект. Силите ни не ни позволяват това.

На основа на тези идеи на Хюм можем да заключим, че вероятно той е бил агностик. Когато приятелите му го посещават през 1776 г. на смъртното му ложе, той им казва, че не смята да се изповяда. Един от приятелите му, който бил ревностен християнин, го пита дали се тревожи какво ще стане, след като умре.

Дейвид Хюм му отговаря в стила на Епикур:

“Тревожа се за времето след смъртта си не повече, отколкото за времето, когато не съм съществувал преди раждането си.”

Цитати от Хюм

Дейвид Хюм е известен с крилати мисли, които въплащават мъдростта му и отношението му към света:

• “Бъди философ, но преди всичко – бъди човек!”
• “Истината се ражда от споровете между приятели.”
• “По принцип, грешките в религията са опасни, а във философията – само смешни.”
• “Мъдрият човек основава вярванията си на доказателства.”
• “Която и да е свобода не се губи изведнъж.”
• “Красотата на нещата съществува единствено в ума на този, който ги съзерцава.”
• “И най-живата мисъл винаги ще отстъпва на най-тъпата сензация.”
• “Трудно е човек да говори по-дълго за себе си, без да стане жертва на суетата.”
• “Каква привилегия само е да имаме онова усещане в мозъка, което наричаме мисъл!”
• “Слабостта, страхът, мъката и невежеството са истинските източници на суеверието.”
• “Природата винаги е по-силна от принципите.”
• “Нищо не е свободно така, както човешката мисъл.”

В резюме

Дейвид Хюм е влиятелен философ-емпирик, който оставя следва с идеите си в сферата на епистемологията.

Според Хюм, ние не се раждаме с вродени идеи и единствено човешкият опит предопределя откриването на истините в нашия свят.

Прочети повече: Кратка история на философията.