Бихевиоризъм. Идеи и приноси

Бихевиоризмът е основно направление в психологията, което изследва поведението като отговор на стимулите от заобикалящата среда.

Бихевиоризмът се основава на концепции като “кондициониране”, “безусловни рефлекси” и “условни рефлекси”. Бихевиористите считат, че трябва да се изучава само наблюдаваното поведение, тъй като емоциите и настроенията са твърде субективни понятия, поради което използват активно методите на наблюдение и експеримент.

Кои са хората с най-голям принос за развитието на бихевиоризма в психологията? Какви са най-важните им открития? И какво е значението на идеите им в наши дни?

Какво е “бихевиоризъм”?

Бихевиоризъм (от английски: behavior – поведение) е научна област в съвременната психология, чиято ключова идея е, че поведението определя цялостната жизнена дейност на организма и е отговор (реакция) на заобикалящата среда посредством механизмите на наследени (безусловни рефлекси) и придобити (условни) рефлекси.

Бихевиоризмът е една от най-ранните школи в психологията. Как се заражда тя?

Бихевиоризмът започва да се оформя в годините в самия край на XIX век, когато психологията се трансформира от “психология на ума” към “психология на поведението”. Неговата цел е чрез експериментални изследователски методи в строго контролирани лабораторни условия да предскаже възможните реакции на живия организъм по повод на различни обстоятелства и събития.

Обект на бихевиористките експерименти през годините са най-вече животни – кучета, плъхове, пиленца, котки, рибки, патета, гъсета, а по-късно и хора.

През първите 40 години от появата си бихевиоризмът е водещо направление в психологията. Постепенно придобива облика на приложна наука, която подпомага различни сфери на живота – възпитание, образование, обучение на деца и възрастни, упражняване на рекламно влияние, управление на хора и др.

Нека видим кои са хората с най-голям принос в развитието на школата на бихевиоризма в психологията.

Иван Павлов

Иван Павлов (1849-1936) е руски учен с фундаментални открития, чиито идеи за условните рефлекси оказват огромно влияние за появата и развитието на бихевиоризма.

В самия край на XIX век, още преди официалната поява на бихевиористичното направление в психологията, Иван Павлов стартира серия от експерименти с кучета, продължили двадесет години и станали известни като “Експерименти с кучета на Павлов”.

Иван Павлов забелязва, че кучетата слюноотделят не само в момента на ядене, но и когато подушат или забележат храна, както и когато очакват да ги нахранят. Това го подтиква да изследва връзките между различните стимули отвън и отговорите на кучетата, предизвикани от тези стимули.

Така Павлов стига до гениалната идея за класическото кондициониране, а именно, че безусловният стимул (например предлагане на храна) може да провокира безусловен отговор (например слюноотделяне), но ако безусловният стимул е съпроводен от неутрален стимул (например звън на звънец), това започва да формира условен отговор.

След повтаряне на тези епизоди отново и отново обаче, само условният стимул (звънът на звънеца) провокира условен отговор (стимулиране на слюноотделяне).

Или, голямата идея на Павлов е, че образът на вкусна храна стимулира слюноотделянето.

Бъдещите бихевиористи ще се впечатлят силно от публикациите на Иван Павлов по темите за висшата нервна дейност и нейната обусловеност от обкръжаваща среда, ролята на безусловните и условните рефлекси в приспособяването на живия организъм към средата, откритията за редица психически процеси като внимание, памет, мислене и др. Идеите му дават мощен тласък за разгръщане на бихевиоризма в психологията.

Едуард Торндайк

Един от първите психолози, които изучават подробно идеите на Иван Павлов, е американският психолог Едуард Торндайк (1874-1949). Той също изследва различни стимули, които идват от външната среда, както и отговорите (реакции) на живия организъм.

На основа на експерименти в лабораторни условия с пиленца и котки, Едуард Торндайк заключава, че животните научават кои действия са ефективни и носят “награда” (храна) и кои не са ефективни, съответно ги лишават от възможността да получат храна. Торндайк установява, че животните съумяват да създават връзка между “действие” и “резултат”, като запомнят повече положителните резултати и забравят отрицателните резултати.

Или, голямата идея на Торндайк, станала известна като “Закон за ефекта на Торндайк” е, че невъзнаградените действия се изтриват от паметта.

Друга важна идея на Торндайк е за човешката интелигентност. Той счита, че хората правят (или не правят) асоциации между простите стимули и отговори на основа на изграждане на нервни връзки. Според него, тази способност зависи не само от генетичните фактори, но и от личния опит. За целта той разработва тест за откриване на човешката интелигентност.

Идеите на Торндайк оказват влияние върху появата на ранния бихевиоризъм и най вече върху появата на съвсем новото направление в психологията – психология на образованието.

Джон Уотсън

За формален създател на бихевиоризма в психологията се счита Джон Уотсън (1878-1958) – американски психолог, който пръв прокламира идеите на бихевиоризма в статията “Психологията, както я вижда бихевиористът” от 1913 г.

Джон Уотсън отбелязва:

“Една истинска научна психология би изоставила приказките за психическото състояние и вместо това би се концентрира върху предсказването и контрола на поведението.”

Идеите на Джон Уотсън, формулирани на основа на неговите лабораторни експерименти с животни и хора, са фокусирани върху възможностите да се научат (усвоят) точно определени емоции под влияние на среда, която излъчва точно определени стимули.

Експериментът с хора, който му носи първоначалната слава, а впоследствие и остра критика, е известен като експеримент “Малкият Албърт”. С негова помощ Уотсън открива, че човешкото поведение е предсказуем феномен, който може да се променя и контролира. Всеки, независимо от своята природа, би могъл с обучение, да стане всякакъв.

Уотсън обявява също, че човешките емоции са податливи на “класическо кондициониране” и отбелязва, че определени стимули от външната среда могат да предизвикат точно определени емоционални отговори от страна на човека – страх, гняв или любов.

Друга бихевиористка идея на Джон Уотсън е тази за т.нар. “неемоционално родителство”. Уотсън предлага родителите да не се съобразяват с възможностите и желанията на детето да развива своя естествен талант и да изразява свои чувства. Той твърди, че родителите могат да контролират всичко и да променят всичко по отношение на своите деца, модифицирайки емоционалното им поведение. Въпреки, че отрича физическите наказания като възпитателно средство, Уотсън е против проявата на сантименти между родител и дете.

Усилията на Уотсън да приложи идеята за “неемоционално родителство” за известно време са успешни и първоначално американското общество приема това за правилно. По-късно обаче, Уотсън е остро критикуван за проявените крайности и неетично отношение в неговите експерименти.

Едуард Толман

Едуард Толман (1886-1959 ) е американски психолог и основоположник на т.нар. “когнитивен бихевиоризъм”.

Толман приема тезите на Торндайк за нуждата от обективни научни експерименти като основна база за заключения относно поведението. Той обаче прави и решителна крачка напред, обединявайки тази методология с гещалт психологията и залага на елемента “когниция” (от латински: cognitio – познание).

Едуард Толман счита, че изборът на поведение зависи не толкова от научаването на автоматичните отговори спрямо стимулите на средата и получаването на награди от околната среда, колкото от това как човек възприема преследваната цел, как преценява ситуацията и какви са очакванията му за последиците.

Две от най-важните идеи на Едуард Толман за бихевиоризма са латентното научаване и когнитивните карти.

Според Толман, латентното научаване е несъзнателно научаване на знания чрез многократно повтаряне на стъпки, които се следват, без обещание за награда.

Когнитивната карта на Толман е “вътрешно (мисловно) представяне на нашата лична среда”. Хората сами изграждат своята когнитивна карта и тя отразява ежедневните им възприятия. Правят това несъзнателно до момента, в който им се наложи да се сблъскат с нещо, което преди това не са забелязвали.

Днес когнитивните карти се използват за изграждане и акумулиране на пространствени познания, визуализиране на образи, намаляване на когнитивното натоварване и подобряване на паметта при усвояването на информацията.

Едуин Гътри

Едуин Гътри (1886-1959) е американски психолог-бихевиорист, който специализира в направление, известно като “теория за научаването”.

Като стриктен бихевиорист, Гътри се придържа към основната формула на бихевиоризма “стимул-отговор”. Същевременно, той дава нови тълкувания по тази формула, като се основана на своите лабораторни експерименти с котки и плъхове, които са затворени в пъзел-кутии и трябва да намерят изхода, за да излязат от лабиринта.

Гътри установява, че веднъж откривайки изхода, животните повтарят успешно своите действия. Нужен им е просто един първи успешен опит. Щом веднъж открият механизма за бягство, животните правят асоциация между своето действие и освобождаването си им могат да го използват в следващи ситуации.

Едуин Гътри отбелязва:

“Щом плъхът е посетил един път чувала с брашно, можем да сме сигурни, че той ще се върне. Той вече знае къде да отиде, когато е гладен.”

Едуин Гътри счита, че желаните отговори не би следвало да се поощряват чрез награди “отвън” и налагане на наказания. Той доказва решаващата роля на т.нар. “научаване от първи опит”. Заключава, че поведението не е просто “реакция” на определен стимул, а е “движение” и че всъщност организмът не научава определено поведение, а научава определено движение, благодарение на асоциациите, които живият организъм прави между стимул и реакция.

Освен това, Гътри доказва и решаващата роля на така нар. “свързани помежду си движения”, които се съчетават в някакво конкретно действие и само когато действието се повтаря, то може да се трансформира в поведение.

Идеите на Едуин Гътри са приложени в методите на обучение и възпитанието на ученици и студенти. Лично той се застъпва за такава училищна и университетска среда, която не потиска индивидуалните способности, а ги оценява и развива.

Цинян Куо

Цинян Куо (1898-1970) е китайски психолог-бихевиорист, който демонстрира, че вродени инстинкти, които да регулират поведението, не съществуват.

Цинян Куо провежда своя експеримент с котка и мишка, в който поставя в една среда животни, които на пръв поглед би следвало да са врагове. Куо поставя котенцата от малки да живеят заедно с мишките, за да възпита в тях чувствата на толерантност и съжителство в хармония с мишките.

Така Куо открива, че при определени условия съвместното съжителство на котка и мишка е напълно възможно и котката не само може да не убие мишката, но и да я обича, да си играе с нея, дори и да се страхува от нейното присъствие.

Куо счита, че хармоничните връзки между животни, за които традиционно се счита, че са врагове, са напълно възможни, тъй като не съществува вроден инстинкт, който да ги тласка към агресия и борба. Според него храната, хормонално развитие и преживяванията на ембриона са факторите, които определят агресивното поведение.

Карл Лашли

Карл Лашли (1890-1958) е американски физиолог, психолог-бихевиорист и изследовател на физиологическите процеси в мозъка, които са характерни за процеса на научаване и запаметяване.

Една от главните идеи на Карл Лашли е така нар. “енграма” – паметовата следа, която преживяното събитие или чувство оставят в паметта. Той открива тази идея след експерименти с плъхове, поставени в кутии с лабиринти, които имат за цел да изучат промените в химическото и електрическото състояние на мозъка, предизвикани чрез кондициониране.

Експериментите на Лашли с отстраняване на различни части от мозъчната кора на плъховете го водят до едно съществено заключение – енграмата (паметовата следа) се съхранява трайно, независимо коя част от мозъка е отстранена. Следователно, разбира Лашли паметта няма място. Всяка една част от мозъка има еднакъв потенциал в запаметяването.

Десетилетия по-късно Лашли разказва, че експериментите му са го подтикнали понякога да мисли, че научаването е просто невъзможно. Може много да се разсъждава върху тази негова мисъл.

Конрад Лоренц

Конрад Лоренц (1903-1989) е австрийски учен-зоолог и един от основоположниците на съвременната етология.

Това, което отрежда на Лоренц достойно място в школата на бихевиоризма в психологията, са неговите идеи за феномена “запечатване” (от английски: imprinting) и агресията в човешкото поведение.

“Запечатването” в паметта според Лоренц е съвсем различно от научаването. Запечатаното не се забравя, докато не бъде активиран определен стимул от външната среда в определен критичен период, който да го заличи. Според него, това поведение не се постига с научаване, а е генетично програмирано в живите организми в процеса на тяхната еволюция.

Основание за подобни изводи са серията от експерименти на Лоренц с малки гъсета и патета. Тяхното поведение се влияе от много фактори, а в резултат на еволюцията малките птици следват определени социални модели. Лоренц открива, че те например запомнят първия по-едър движещ се обект, който попада в тяхното полезрение. Лоренц дори успява да убеди малките патета и гъсета да възприемат самия него като приемен родител.

Лоренц стига до заключението, инстинктите не са просто реакции на външни дразнители, а се формират под влияние и на вътрешни подбуди. Ето защо той счита, че ако бъдат отстранени факторите, предизвикващи агресия, то агресията няма да изчезне, а ще се натрупва, докато не се изяви при някакъв нищожен повод.

Лоренц анализира също човешките морални устои и открива, че те са по-слаби от животинските. Той отбелязва, че колкото по-откъснат е човек от природната си среда, толкова по-силно той губи своя морал. Градската цивилизация, според него, не съответства на природните закони за съществуване на човека и съдейства за агресивни или деградивни прояви – идея, която той развива в книгата си “Осемте смъртни гряха на цивилизованото човечество”.

Б. Ф. Скинър

Б. Ф. Скинър ((1904-1990) е американски психолог, известен като може би най-прочутият и влиятелен бихевиорист и основател на направлението “радикален бихевиоризъм”.

Б. Ф. Скинър въвежда в психологията понятието “оперантно кондициониране”, което е различно от класическото кондициониране. Той поддържа тезата, че поведението на организмите зависи не от предшестващ (познат) стимул от средата, а от резултатата (последиците) на поведението, който би се получил.

С други думи, голямата идея на Скинър е, че поведението се формира чрез подкрепа от външната среда – чрез положително и отрицателно подкрепление, като се оформя много по-ефективно с програма от позитивни подкрепления, отколкото негативни подкрепления.

Същевременно, Скинър е привърженик на идеята, че обект на психологията следва да е видимото поведение. Той не отрича психическите процеси и състояния, но счита, че психологията следва да изучава видимите поведенчески прояви – физически реакции на преобладаващи състояния и ситуации, които са видими.

Основен принцип на Скинър като психолог е, че поведението се научава предимно от възможните резултати при извършването на конкретни действия. Той доказва, че както средата, така и организмът са във взаимодействие помежду си и си влияят в еднаква степен. Затова според него поведението оформя средата в същата степен, в която и средата изгражда това поведение.

Изводите на Б. Ф. Скинър за оперантното кондициониране, за ролята на външната среда да подкрепя или да не подкрепя поведението, го подтикват да направи предложение за някои корекции в методите на преподаване в училище. По-късно те са приложени и в компютърните програми за самоподготовка на ученици и студенти.

Джоузеф Уолп

Джоузеф Уолп (1915-1997) е психиатър, който, лекувайки войници от състоянието на тревожност по време на Втората световна война, установява, че обичайните психотерапевтични практики не са ефикасни.

Уолп е добре запознат с идеите на Иван Павлов и Джон Уотсън за научаването на определено поведение. Той разработва собствен метод, известен като “реципрочна инхибитация”, който е фокусиран върху пълната концентрация на пациента върху текущото поведение на релакс, вместо върху тревожността.

Уолп стига до извода, че не е възможно да се изпитват едновременно две противоположни емоции. Той залага на идеята “Спри да си представяш сцената и се отпусни”. Казано на езика на бихевиоризма, това е прекондициониране на ума (ново условие), но само върху текущото поведение, а не върху миналото.

В резюме

Преди появата на бихевиоризма, психолозите твърдят, че поведението е нещо непредсказуемо, тъй като зависи от много вътрешни фактори, чието влияние върху поведението е невъзможно да се предвиди.

Бихевиоризмът променя тези представи. Научни експерименти на редица психолози-бихевиористи доказват, че поведенческите реакции могат да бъдат разкрити, ако се знаят стимулите, които предизвикват тези реакции. Същевременно експериментите доказват и обратното – поведенческите реакции разкриват какви стимули биха могли да се подават, за да предизвикат желаните реакции.

Бихевиоризмът обогатява теоретичния фундамент на психологията, както с методи на изследване, така и с нови понятия, концепции и отделни теории. Един от най-главните му приноси е свързан с практическото му приложение в различни сфери на живота. С това се полагат основите на нови направления в психологията като психология на възпитанието, психология на образованието, психология на рекламата и др.

Прочети повече: 18 закона за човешката природа на Грийн.