Аристотел. Биография и идеи

Аристотел е изключително влиятелен философ от Класическия период на философията, останал в историята като първия философ, създал цялостна философска система.

Като комбинира етика, естетика, политика, метафизика, логика и наука, Аристотел изследва огромен брой философски теми, сред които изпъкват тези за вярата в сетивата, човешките добродетели, щастието, методите за разсъждение, Бог, ораторското майсторство и приятелството.

По ирония на съдбата, приживе Аристотел редува периоди на популярност с такива на непопулярност сред съвременниците си, което му носи редица неудобства. След смъртта си обаче, неговото име става символ на Западната философия, редом с имената на Сократ и Платон.

Как преминава животът на Аристотел? Каква е неговата философия? И какво е значението на идеите му в наши дни?

Биография на Аристотел

Аристотел е роден през 384 г. пр.н.е. в град Стагира, на полуостров Халкидики. Баща му е лекар на царското семейство на Древна Македония и лично на цар Аминта Трети Македонски, а майка му също е от знатен род.

Смята се, че като дете на член на аристокрацията, Аристотел прекарва известно време в македонския царски двор и поради това получава отлично образование.

Когато е на 10 години, бащата на Аристотел умира, а малко по-късно и майка му. Грижите за Аристотел са поверени на настойник. Когато е на 17 години, Аристотел е изпратен в Академията на Платон в Атина и остава там почти 20 години – първо като много надарен ученик, а след това и като учител със собствени философски възгледи.

Аристотел е претенциозен към облеклото си и дори суетен светски човек. Описание на външния вид на Аристотел ни дава древногръцкият историк на философията Диоген Лаерций, който отбелязва:

“Прасците му били слаби, очите – малки и се отличавал с облеклото си, с пръстените и с прическата си.”

Отново от Диоген Лаерций научаваме, че Аристотел фъфлел – интересен и слабоизвестен детайл.

По времето, в което Аристотел пристига в Академията, Платон е на 60 години и вече е създал своята “Теория за формите”.

Аристотел е ученолюбив и научава много от своя учител, но същевременно има много различен темперамент. Докато Платон е изключително умен, интуитивен и по същество теолог, Аристотел е методичен учен-естественик. Въпреки това, между тях двамата дълго време цари дълбоко взаимно уважение. В края на отношенията им обаче настъпва разрив. Твърди се, че Платон споделил следното:

“Аристотел ме изрита така, както жребчетата ритат майката, която ги е родила.”

Различията между Аристотел и Платон имат огромни последствия за историята на философията. Те поставят началото на два начина на практикуване на философия. Този на Аристотел е насочен към по-практичното и аналитичното, докато този на Платон – към по-рационалното и умозрителното.

Точно тази разлика изобразява и Рафаело в своята прочута фреска: Платон сочи небето, а Аристотел – земята.

След смъртта на Платон през 347 г. пр.н.е., Аристотел не е избран за негов наследник в Академията, поради крайно различните възгледи на двамата.

Точно в този момент Аристотел става мишена на прочутия оратор Демостен, който не го харесвал по политически причини – заради връзката му с македонското царско семейство по линия на баща му. Демостен насъсква общественото мнение срещу Аристотел и философът разбира, че е време да напусне Атина.

Аристотел се обръща към Хермий – владетел на града Атарней, и приема благосклонната му покана да остане при него. Хермий е тиран, който сам е учил в Академията на Платон и още тогава се запознава с Аристотел. Хермий предоставя на Аристотел и учениците му място за живеене в близкия град Асос. За да скрепят приятелството си още по-здраво, Аристотел се жени за Пития – племенница на Хермий, от която има дъщеря – отново Пития. През този период Аристотел пътува регулярно до остров Лесбос, където изследва местната флора и фауна.

За лош късмет на Аристотел, Хермий е заловен от свои политически врагове и е предаден на персийците, които го измъчват и убиват. Останал без закрила, Аристотел се връща в родния си град Стагира, докато късметът отново не му се усмихва.

По покана на Филип Македонски, през 343 г. пр.н.р. Аристотел е назначен за учител в царския двор в Древна Македония, където обучава младия Александър Велики. По това време Аристотел е на 41 години и има славата на най-блестящия ученик на Платон. Именно тази репутация му донася тази така престижна и добре платена длъжност, с което се ражда една забележителна връзка между двама титани – на мисълта и на военната амбиция. По време на управлението на Александър популярността на Аристотел рязко нараства и той дори е награден за заслуги към обществения живот.

Някъде по това време съпругата на Аристотел Пития умира, при което философът се жени за втори път, за Херпила, от която има син – Никомах.

През 335 г. пр.н.е. Аристотел, насърчен от Александър Велики, се връща в Атина и основава т.нар. “Ликейска школа” (на латински – “лицей”) – собствено училище, което конкурира Академията на Платон. Там Аристотел прекарва 13 години. Лицеят предлага по-широкообхватна образователна програма в сравнение с Академията на Платон, с акцент върху натурфилософията – естествената философия. Непосредствените ученици на Аристотел стават известни с наименованието “перипатетици”.

Сред най-известните ученици на Лицея на Аристотел е Теофраст (371-287 г. пр.н.е.), който наследява Аристотел като ръководител на школата след неговата смърт.

Именно в своята школа Аристотел написва повечето си творби. Смята се, че Аристотел е автор на поне сто и петдесет книги, от които до наши дни са оцелели тридесет, сред които “Поетика” и “Реторика.

След смъртта на Александър Велики през 323 г. пр.н.е. в Атина пламват антимакедонски настроения и Аристотел бяга на остров Евбея, където отсяда в стар семеен имот и живее в изолация и изгнание около година.

Оцелява завещанието на Аристотел. То започва със следните любопитни думи: “Всичко ще бъде добре.”

Големият философ иска съпругата му Херпила да наследи голяма част от парите му, “която беше много добра с мен.” Моли костите му да бъдат погребани до тези на първата му съпруга Пития. Разпорежда робите му да бъдат освободени: “освободете ги, защото заслужават.”

Аристотел умира през 322 г. пр.н.е.

Аристотел срещу Теорията на формите

В своята книга “Държавата”, Платон аргументира една фундаментална теория, известна като “Теория на формите”. С помощта на своята Алегория за пещерата, Платон твърди, че на всяко земно нещо, което сме в състояние да възприемем с нашите сетива, съответства “Форма” (или “Идея”) – вечна и съвършена реалност на това нещо, в света на Идеите.

Платон вярва, че истинското знание идва не с изучаване на материалния свят, а с изучаване на света на Идеите (Формите). Това може да се постигне само чрез разума, а не чрез измамните ни сетива.

Аристотел отхвърля Теорията на формите с два основни аргумента.

• Ако в някакъв свят на Идеите (Формите) съществува съвършената Форма на човека, по която е моделиран земният човек, за да има някакво съдържание, тази Форма трябва да се базира на Форма за Формата на човека, която на свой ред също трябва да се базира на някаква по-висша Форма, на която се основават Формите на Формите и т.н. до безкрайност.
• Изобщо не е нужно да се прави предположение, че съществува хипотетичен свят на Формите, след като реалността може да бъде видяна с просто око тук, на Земята и тя е вътрешноприсъща на всекидневните неща.

Аристотел предлага своя теория, която обръща с главата надолу теорията на Формите. Той смята, че нещата в нашия материален свят не са несъвършени копия на някаква идеална Форма на самите себе си, а че есенциалната Форма на нещо е вътрешноприсъща за всеки отделен случай на това нещо. Вместо да изпитваме недоверие към сетивата, следва да разчитаме на тях, убеден е Аристотел.

Подобни изводи Аристотел прави след много внимателно изучаване на растителния и животински свят. Той открива, че ние не се раждаме с вродена способност да разпознаваме Форми, както твърди Платон. Хората се учат от своя опит за света и така разбират кои са качествата, които правят нещата такива, каквито са. Единственият начин да преживеем света са нашите сетива.

Аристотел и сетивата

Посредством своята Теория за Формите Платон смята, че представата ни за Идеалните форми е вродена, без дори да си даваме сметка за това. Според него хората са съставени от две части: тяло и душа. Тялото има сетива, чрез които се възприема материалния свят. Душата притежава разум, чрез който възприемаме света на Идеите.

Платон прави извода, че душата ни, която е безсмъртна и вечна, трябва да е обитавала света на Идеите преди нашето раждане и копнее да се върне в него след смъртта ни. Следователно, когато в материалния свят с помощта на сетивата си видим някакви варианти на Идеите, ние ги разпознаваме в резултат на нещо като припомняне.

Аристотел е на точно обратното мнение.

Според него, когато се родим, умът ни е като “чиста дъска” и идеите, които придобиваме, могат да достигнат до нас само чрез сетивата. Ние не се раждаме, носейки в себе си определени идеи и поради това нямаме представа за “добро”, “зло”, “справедливост”, “красота” и т.н.

Когато в живота се срещаме с примери за добродетели като “добро”, “красота” или “справедливост”, ние се научаваме да разпознаваме техните общи качества и бавно изграждаме и усъвършенстваме разбирането си за тях.

Именно тази разлика – как достигаме до универсални истини, по-късно разделя философите на два лагера: рационалисти (а-ла Платон, като Декарт и Лайбниц), които смятат, че знанието е вродено; и емпирици (а-ла Аристотел, като Лок, Бъркли и Хюм), според които цялото знание идва от опита.

Аристотел и щастието

Темата за човешкото щастие е централна в творчеството на Аристотел. В книгата си “Никомахова етика” той изследва специално въпроса “Каква е висшата цел на човешкото съществуване?”

Аргументацията му е следната: Всички наши постъпки ние хората извършваме, за да постигнем нещо добро за себе си. Ние не правим нещо, защото смятаме, че то е лошо за нас. Освен това, повечето от тези наши действия са по-скоро средство, а не крайна цел.

Например, ние не искаме пари, слава или удоволствия заради самите тях, а защото с тяхна помощ ние ще постигнем една далеч по-голяма цел. А крайната цел и висше добро за всеки човек, според великия философ, е щастието.

Аристотел нарича състоянието на щастие, просперитет или процъфтяване с думата “евдемония”. Думата произлиза от две гръцки думи – “eu” (“добро”) and “daimon” (“дух”). Евдемония може да се постигне, когато живеем в съответствие с духа, който приемаме като характер и добродетели. Следователно, за Аристотел щастието е душевна дейност, съобразена с висшите добродетели.

Аристотел отбелязва това по следния начин:

“Щастието представлява определен вид действителност на душата в съответствие с добродетелта.”

Добродетелите са определени положителни качества, които, стига човек да развие, ще му помогнат да живее щастлив и успешен живот.

Аристотел и човешките добродетели

Аристотел разделя човешките добродетели на две основни групи – т.нар. “етически добродетели” и “дианоетически добродетели”.

Първата група добродетели – етическите – произлизат от човешкия характер и обичая. Това са:

• Смелост;
• Умереност;
• Щедрост;
• Великолепие;
• Великодушие;
• Гордост;
• Търпение;
• Справедливост;
• Честност;
• Духовитост;
• Доброжелателност;
• Скромност.

Аристотел открива, че всяка добродетел е “златна среда” между две крайности, всяка от които е порок.

Например, смелостта е златната среда между страхливостта и предизвикателството. Щедростта е златната среда между прахосничеството и скъперничеството. Скромността е златната среда между срамежливостта и безсрамието.

Втората група добродетели – дианоетическите – произлизат от ума. Това са интелектуални добродетели, които са плод на човешкото мислене и обучение. Става дума за:

• Мъдрост;
• Благоразумие.

Аристотел вярва, че с усилия, време и насърчение, човек може да усвои добродетелите и да постигне евдемония.

Аристотел и биологията

Аристотел е толкова убеден, че истината за света може да бъде намерена тук, на Земята, а не в някакви по-висши измерения, както смята неговия учител Платон, че се захваща да изследва флората и фауната и да я класифицира.

За тази цел той създава йерархична система, която е толкова добре измислена, че полага основата на системата за класифициране, използвана и днес.

Аристотел разделя естествения свят първо на живи и неживи неща. Следващото разделяне е на растения и животни. Продължавайки нататък, Аристотел изгражда пълна класификация на всички живи неща – от най-простите организми до човешките същества.

Поради приносите си в тази област, Аристотел се смята за основател на биологията.

Аристотел и силогизмите

В процесът на класификация Аристотел формулира систематична форма на логика, която прилага към всеки образец, за да определи дали той принадлежи към една или друга категория.

Например, една от характеристиките на всички бозайници е, че те кърмят малките си. Следователно, всеки екземпляр е бозайник, ако кърми малкото си. Или, една от характеристиките на всички влечуги е, че са студенокръвни. Следователно, ако един екземпляр е топлокръвен, той не е влечуго.

Аристотел забелязва определен модел в този начин на мислене чрез две предпоставки и едно умозаключение.

Предпоставки:

1. “Всички хора са смъртни.”
2. “Сократ е човек.”

Умозаключение: Сократ е смъртен.

Този начин на мислене: ако всички A са X и B е А, следователно B е X, става известен като “силогизъм” – първата формална логическа система, създавана някога и основен логически модел чак до XIX век. Поради приносите си в тази област, Аристотел се смята за основател на логиката.

Като използва аналитични разсъждения, Аристотел осъзнава, че въпреки, че ние хората не притежаваме вродени идеи, ние притежаваме вродена способност да се учим от опита. Силата на нашия разум не разчита на сетивата, а е част от човешките характеристики и природа.

Следователно, именно вродената сила на разума ни отличава от всички други живи същества и ни поставя на върха на йерархията в класификацията на Аристотел.

Аристотел и идеята за Бог

След поредица от сложни теоретични умозаключения, изследвайки откъде води началото си светът и всичко в него, Аристотел стига до извода, че всички причинно-следствени връзки в нашия свят имат свое начало. Поредицата от причинно-следствени връзки не може да е безначална. Има Причина, обуславяща самата себе си и недетерминирана от нищо – Причина на всички причини.

Или, съществува една Същност, една изначална Причина, която прави действителни всички останали начала и причини в нашия свят – тук на Земята и в Космоса като цяло. Именно тя е основанието на всяка причинност и движение. Това е първият Двигател, начало на всяко движение и изменение.

Но Той, според Аристотел, е неподвижен и не подлежи на изменение. Като най-съвършена „форма“, Той е неизменен и в него няма нищо материално, защото е чиста енергия. Той е абсолютно безтелесен Дух, Той е мислене и действие, разум, съвършена мисъл, насочена към собствената си мисловна дейност.

Всичко в нашата природа произтича от природата на Божественото като от съвършен, всемогъщ и безкраен Дух. Дейността на този Дух се изразява само в мисленетои. Непрестанната мисловна дейност Божия се състои в неизменно съзерцание на собственото блажено състояние и съвършенство, чистота и пълнота на битието.

Или, Бог въздейства на света не с това, че активно присъства в него. Абсолютно съвършен по своята природа, в качеството си на висше Благо, Бог е крайната цел на всички неща, които се стремят и движат към Него в устрема към все по-голямо съвършенство.

Аристотел и ораторското майсторство

Приносът на Аристотел към ораторското майсторство е много чувствителен.

В трактата си “Реторика” Аристотел описва трите начина за убеждаване. Това на практика са съставките на ефективната комуникация, които са залегнали в основата на всяко съвременно обучение по презентационни умения.

Трите метода на убеждаване според Аристотел са:

1. Етос – достоверност на комуникатора;
2. Патос – емоционален ефект на комуникатора или посланието;
3. Логос – логика на посланието.

Всяко едно от трите неща по-горе има значение за ефективната комуникация и се оценява от аудиторията на презентатора/писателя, съзнателно или несъзнателно. Колкото повече от тези три метода използва един оратор, толкова по-успешна и въздействаща ще бъде неговата реч, беседа или аргументи.

Научи повече по тази тема в статията “Трите метода за убеждаване на Аристотел (етос, патос, логос)”.

Аристотел и приятелството

Идеята за приятелството е от съществено значение в творчеството на Аристотел. Той гледа на хората като на “социални животни”, а приятелството е най-задоволителният начин за съвместен живот.

Според Аристотел, има три типа приятелство:

1. Приятелство за удоволствие. Това е нуждата от приятели, с които да споделяме приятни емоции – забавления, приятни компании, приятели по чашка и т.н. Това е често и едно от приятелствата с най-кратък живот. Продължава докато двете страни получават взаимна радост, но спира веднага след като някоя от тях промени предпочитанията си. По наблюденията на Аристотел това е по-често срещано при по-младите хора.
2. Приятелство за полза. Това са стратегически приятелства, родени не от някаква особена привързаност, а в които всяка от страните получава някаква полза в замяна. Този тип приятелство също не е много трайно по природа, защото каквато и да е ползата, тя все някога свършва. Тогава приключва и приятелството. По наблюденията на Аристотел това е по-често срещано при по-възрастните хора.
3. Приятелство поради ценности. Това е истинското приятелство, не заради моментни удоволствия или някаква изгода, а заради това какво представлява другия човек и каква е нашата връзка с него. В подобни приятелства, радостта на приятеля ни е и наша радост, мъката на приятеля ни е и наша мъка. Подобни приятелства се поддържат заради ценности и качества, които хората имат и споделят един с друг. Този тип приятелство е трайно и може да продължи до края на живота.

По повод на третия вид приятелства, Аристотел отбелязва:

“Приятелството е като една душа в две тела.”

Хората, на които им липсва емоционална интелигентност не могат да се възползват от третия тип приятелства.

Цитати от Аристотел

Аристотел е известен с крилати цитати, които въплащават мъдростта му и отношението му към света:

• “Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел.”
• “Образованието е най-добрата осигуровка за старините.”
• “Който е приятел на всички, не е приятел на никого.”
• “Нищо така не разрушава човека, както продължителното телесно бездействие.”
• “Природата не върши нищо безполезно.”
• “Хората се делят на три групи — тези, които са живи, тези, които са мъртви, и тези, които са на море.”
• “Аристотел невинаги е Аристотел.” (тоест и мъдрецът може да сгреши)

В резюме

Теориите и идеите на Аристотел, описани в неговите произведения, оказват огромно влияние върху по-нататъшното развитие на философските клонове и школи, както и на развитието на множество науки.

През целия си живот Аристотел е новатор, който неуморно търси доброто, щастието и истината, към които насочва и своите последователи.

Благодарение на всичко това, Аристотел се превръща в един от символите на западната философия и личност, оставила огромен отпечатък върху интелектуалния свят.

Прочети повече: Кратка история на философията.